Робин Кук - Маркер

— Сигурно си прав — призна Лори неохотно. — За мен някои от предлаганите профилактични мерки и техните странични ефекти са обидното в случая. Идеята да изгубя способността си да имам деца при отстраняване на яйчниците е…

Тя спря по средата на изречението. Тази мисъл, която бе пронизала внезапно съзнанието й, беше като удар през лицето. Това накара пулса й да забърза и върховете на пръстите й изтръпнаха. За миг дори й причерня и се наложи да се улови за стола за да не падне.

За щастие замайването премина така бързо, както се беше появило. Разбираше, че Роджър говори, но за един кратък миг не можеше да го чува, сякаш мисълта й продължаваше да се отразява в съзнанието й с ефект, наподобяващ гръм от ясно небе. Сети се за старата поговорка: „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да ти се случи“.

Тя се изправи рязко, което накара и Роджър да стори същото, тъй като ръката му продължаваше да стои отпусната върху рамото й. Внезапно й се прииска да бъде сама.

— Лори! — погледна я изненадано той и я разтърси. — Какво става? Ти дори не завърши изречението си!

— Съжалявам. — Гласът й беше спокоен. Тя свали ръцете му от себе си. — Трябва да вървя.

— Не мога да те пусна в това състояние. За какво мислиш? Депресирана ли си?

— Не, не съм депресирана. Още не. Трябва да тръгвам, Роджър. Ще ти се обадя по-късно.

Тя се обърна да излезе, но той хвана ръцете й.

— Трябва да съм сигурен, че няма да си причиниш нещо лошо.

Лори поклати глава.

— Бъди спокоен, нямам такова намерение. Просто имам нужда да остана сама за известно време. — И тя измъкна ръката си от хватката му.

— Обади ми се.

— Непременно — кимна тя, докато отваряше вратата.

— Може ли да се видим довечера?

Тя се поколеба на прага с гръб към него, след това бавно се извърна:

— Тази вечер няма да се получи. Но ще държим връзка.

Лори излезе от офиса, заобиколи бюрото на секретарката и бавно слезе по стъпалата, сдържайки желанието си да се затича. Усещаше очите на Роджър с гърба си, но не се обърна. Премина през вратата, която отделяше административната зона от останалата част на болницата и се смеси с тълпата. За втори път усети, че анонимността успокоява. Вместо да се втурне и да излезе вън от сградата тя седна на пейката срещу информацията и прекара следващите петнайсет минути в размишление.

Четвъртъчната среща в офиса на шефа на медицинските следователи беше представление като за пред височайши особи, съгласно заповедите на шефа Харолд Бингъм. Макар той самият да не присъстваше често, призован от поредните административни задължения, всички останали под неговото ръководство в петте части на Ню Йорк бяха длъжни да присъстват. Правилото се спазваше стриктно от заместник-шефа, Калвин Уошингтън, освен ако човек не бе получил предварително разрешение да отсъства, което означаваше да е на смъртно легло. Затова съдебните патолози от клоновете в Бруклин, Куинс и остров Стейтън трябваше да ходят на седмично поклонение в Мека за съмнителната информация, която конференцията предлагаше. За онези, прехвърлени към централния офис, обслужващ Манхатън и Бронкс, бремето бе далеч по-малко, тъй като бе нужно просто да вземат асансьора от петия до първия етаж.

Лори намираше тези срещи за донякъде забавни, особено когато през седмицата бе имало някакво интелектуално предизвикателство. Но този четвъртък положението не беше такова. След като разбра, че е позитивна за маркера на BRCA1 и изплувалите на повърхността безпокойства в офиса на Роджър, с никого не й се общуваше. Влезе в стаята, но не се присъедини към групичките около масата с кафе и понички, а побърза да седне близо до вратата с надеждата да се измъкне дискретно по някое време.

Конферентната зала не беше особено голяма, обзавеждането изглеждаше унило и старомодно, което предполагаше, че е на доста години. От лявата страна се намираше врата, която водеше директно към кабинета на Бингъм, имаше една изподраскана малка катедра с лампа, която от известно време не работеше, както и извит микрофон. Срещу подиума бяха строени четири редици наклонени седалки, закрепени към пода, с прикачени към тях дъски за писане. Седалките придаваха на помещението вид на малка аудитория. В дъното на стаята имаше библиотечна маса, върху която в момента бяха наредени кафето и поничките, заобиколени от градските медицински патолози: всички, с изключение на двете най-висши началства и Джак. Из стаята се носеше бърборене, примесено със смях.