Робин Кук - Маркер

— Е, малко е пресилила. Просто се изхвърля с тези четири случая.

— Шест! Днес има още два.

— Шегуваш ли се?

— Тя ми го каза. Освен това призна, че може би идеята за серийния убиец е просто начин да отклони вниманието си.

— Точно така ли го каза?

— Честна скаутска!

Джак поклати глава изненадано.

— Бих казал, че това е приемливо допускане, като се има предвид, че токсикологичните резултати са отрицателни. Впечатляваща самокритичност.

Мартенското слънце продължаваше дневния си ход в южното небе. Сноп ярка светлина внезапно проби носещите се плавно облаци и нахлу през прозореца на кафенето в „Манхатън Дженерал“. Приличаше на лазерен лъч и Лори заслони очите си с ръка. Д-р Сюзан Пасеро, седнала срещу нея с гръб към стъклото, за миг се превърна в лишен от черти силует, изрязан на фона на ярката светлина.

С ръка над веждите, Лори погледна към подноса пред себе си. Едва бе докоснала храната. Макар нещата, които избра, да изглеждаха апетитно, още щом седна, осъзна, че изобщо не е гладна. Липсата на апетит не бе обичайна за нея. Обясняваше си го със стреса от предстоящата среща със социалната работничка и неминуемите новини, които щеше да научи. В известен смисъл се чувстваше унизена.

Когато пристигна преди четирийсет минути, първо отиде в офиса на Роджър, но него го нямаше. Една от секретарките й каза, че е на разговор с президента на болницата. Тогава потърси Сюзан, за да обядват заедно.

— Това, че са ти се обадили от генетичната лаборатория не означава непременно, че тестът е положителен — успокояваше я Сю.

— О, стига — прекъсна я Лори. — Просто исках да ми го каже направо.

— Всъщност по закон не са длъжни да ти го съобщават по телефона. Според новите наредби даването на лична здравна информация по телефона не се препоръчва. Лаборантите никога не могат да са напълно сигурни с кого разговарят. Могат да дадат информация на погрешен човек, което новият закон цели да избегне.

— Защо просто не ми изпратят резултатите? — попита Лори. — Ти официално си личният ми лекар.

— Практически не бях, когато тестът е бил възложен. Но ти си права. Би трябвало да знам. Макар, че не съм изненадана. Вършат си работата. Да ти кажа истината, учудва ме, че преди да ти вземат кръв не са те накарали да говориш с някого от специално подготвените им специалисти. Не е нужно да си ракетен специалист, за да предположиш, че генетичното изследване може да те извади от равновесие независимо от резултатите.

На мен ли го казваш, помисли си Лори.

— Какво, не ти ли харесва храната? — изгледа я Сю. — Почти не си я докоснала. Трябва ли да се заема лично?

Лори се засмя и махна оправдателно с ръка. Призна си, че изобщо не й се яде след всичко, което й се случва.

— Слушай — каза Сю със сериозен тон: — Ако излезе, че тестът е положителен, което явно очакваш, искам веднага да дойдеш в клиниката за да те изпратя на преглед при най-добрия ни онколог. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

— Добре. Междувременно какво направи с Лора Рейли? Записа ли си час за рутинен гинекологичен преглед?

— Направих го, успокой се. Записана съм. Лори погледна часовника си.

— Охо! Трябва да тръгвам. Не искам да закъснявам. Социалната работничка може да реши, че съм пасивно-агресивна.

Двете жени излязоха. Докато Лори се изкачваше по стъпалата към втория етаж, неприятната болка се появи отново и я накара да се разколебае. Запита се защо стълбите имаха свойството да влошават това досадно усещане. Напомняше бодежа, който получаваше като дете, когато бе тичала много. Минута по-късно болката утихна. Тя сви ръката си в юмрук и удари няколко пъти по гърба си. Хрумна й, че може да е бъбрек или нещо с пикочния канал, но почукването не доведе до дискомфорт. Натисна корема си, но не усети нищо нередно. Вдигна рамене и продължи нагоре.

Приемната на генетичната диагностична лаборатория беше тиха и спокойна, както при предишното й посещение. От високоговорителите се лееше същата музика, същите ведри картини висяха по безукорно чистите стени. Различно беше състоянието на духа й. Първия път имаше повече любопитство, отколкото тревога. Сега беше обратното.

— Мога ли да ви помогна? — попита облечената в розова блуза жена на рецепцията.

— Казвам се Лори Монтгомъри и имам среща с Ан Диксън в един часа.

— Сега ще й съобщя, че сте тук.

Лори седна, взе едно списание и започна да прелиства неспокойно страниците. Погледна часовника си. Беше точно един. Запита се дали госпожица Диксън щеше да продължи да я унижава карайки я да чака.