Робин Кук - Маркер

Роджър се приближи до кафе машината. Помисли си дали да не пийне още едно не за да бъде бодър, а по-скоро, за да прави нещо, както и да има привидна причина да остане вътре. Не познаваше никого от присъстващите. След кратко колебание отвори хладилника и си избра малка кутийка портокалов сок.

С напитката в ръка той обходи с очи стаята и се вгледа в лицата. Никой не му бе обърнал внимание, когато влезе, но сега една жена срещна очите си с неговите и му се усмихна. Роджър отиде при нея и й се представи.

— Познавам ви — каза жената. — Срещнахме се на Коледното парти. Името ми е Синди Делгада. Сестра съм. Административните шефове не ни посещават много често. Какво ви води тук в този час?

Той вдигна рамене.

— Работих до късно и си помислих: защо да не се разходя и да поговоря с някого, да видя болницата в действие.

По лицето на Синди премина слаба усмивка.

— Не сте извадил късмет с тази сънлива група тук. Ако търсите някакво забавление, по-добре идете в спешното.

Роджър се засмя, опитвайки се да бъде любезен:

— Няма ли никакви случаи тази вечер?

— Има, разбира се — отвърна Синди. — Имахме два, следва още един в шеста стая, а след него друг, който трябва да дойде от спешното.

— Познавате ли д-р Хосе Кабрео?

— Разбира се. — Тя посочи към блед, набит мъж в стола до прозореца. — Ето го д-р Кабрео.

При звука на името си Хосе смъкна вестника, който четеше и погледна към тях. Имаше гъсти мустаци, които скриваха по-голямата част от устата му. Веждите му се вдигнаха очаквателно под ръба на хирургическата шапка.

Нямаше как и Роджър се насочи към него. Не бе планирал да разговаря с двамата анестезиолози директно; смяташе да завърже с тях неофициален разговор и да разбере повече що за характери са. Той не се колеба дълго. Не беше психиатър, но бе сигурен, че може да разпознае сериен убиец, ако поговори с него, особено пък ако е потенциален заподозрян.

— Здравейте! — произнесе неловко, не знаейки как да започне. Той се смъмри наум, че не бе предвидил подобен сценарий.

— Какво мога да направя за вас? — погледна го мъжът.

— Ами… — Роджър се опита да не звучи объркано. — Аз съм шеф на медицинския персонал.

— Знам кой сте — прекъсна го Хосе. — В гласа му прозвуча остра, подозрителна нотка.

— Наистина ли? — Хосе беше един от многото, които не бе срещал, както и почти всички от нощната смяна.

Мрачният мъж посочи към табелката с името му.

— О, разбира се! — Настъпи неловка пауза. Останалите в помещението мълчаха, с изключение на телевизора, чийто звук бе намален. Роджър имаше чувството, че всички са наострили уши в разговора им.

— Какво искате?

— Просто исках да се уверя, че няма проблеми.

— Какво разбирате под „проблеми“? Не схващам намека ви.

— Не се тревожете — отвърна меко Роджър. — Намерението ми беше по-скоро да се срещна с персонала. Не сме имали удоволствието да се запознаем… — и той подаде ръка на Хосе, чието лице бе станало мораво-червено.

Мъжът погледна подадената му ръка, но не направи опит да се здрависа. Дори не се изправи. Само вдигна бавно очи и ги впери в очите на Роджър.

— Имате дързостта да идвате тук и да ми говорите за проблеми — разгорещено рече той. — По-добре не разравяйте старата история за болкоуспокоителните и за прекратените дела срещу мен, защото ако това стане, вие и останалата част от администрацията ще трябва да говорите с адвоката ми.

— Успокойте се. Нямах никакво намерение да повдигам този въпрос. — Беше объркан от войнствеността му, но се насили да запази хладнокръвие. Ако този човек можеше да бъде провокиран от толкова малко, може би бе и в състояние да извърши немислимото. За да намали напрежението, той добави: — Истинската ми цел беше да ви попитам как се справя тук д-р Мотилал Наджах. Вие сте отдавна, а д-р Наджах е относително нов. Интересувах се какво е вашето мнение.

Враждебността и напрежението изчезнаха от лицето на Хосе и той посочи на Роджър мястото до себе си. Роджър седна, а мъжът се наведе и сниши глас: — Защо не казахте направо? Мотилал е онзи, с когото трябва да говорите, ако се интересувате от проблеми.

— Защо? — изгледа го изненадано Роджър. Очите на Хосе светеха заговорнически. Роджър си помисли, че дори Хосе да не е сериен убиец, може би ще е последният човек, при когото ще отиде за упойка.

— Абсолютен темерут. Ние тук от нощната сме сплотен отбор. А той не се включва в нищо, гледа само работата си. Храни се отделно и никога не общува с никого. И като ви казвам „никога“, имам предвид наистина никога!