Робин Кук - Маркер

— Сериозно? — Роджър знаеше, че Съединените щати назначават лекари от развиващите се страни, дошли в Америка да специализират, както и това, че голяма част от тях остават, но не знаеше, че се търсят и сестри. — От списъка не се разбира къде са се преместили всичките тези хора.

Розалин поклати глава.

— Тази информация не се вписва в главната база данни. Може да я има в индивидулната документация, ако човекът е поискал да бъде изпратена препоръка до друга институция или ако дойде запитване от другаде. Но трябва да сме много предпазливи с тези данни, както сам добре знаете. Винаги съществува заплаха от жалба, освен ако конкретният човек не е разрешил достъп до личните си данни.

Роджър кимна.

— Ами ако имам въпроси за определени хора във връзка с изследването ми? Искам да кажа въпроси, свързани с цялостната им работа в „Свети Франциск“, като например какви са били отношенията с колегите им, наказвани ли са дисциплинарно поради някаква причина…

— Трудна работа — въздъхна Розалин. — Това изследване за вътрешни цели ли е, или смятате да го публикувате?

— Определено за вътрешни цели с ограничен достъп, с изключение на най-високото административно ниво. Категорично не възнамерявам да го публикувам.

— Ако случаят е такъв, вероятно мога да ви помогна, но трябва да говоря с нашия президент и юристконсулта ни. Какво ще кажете да го направя в понеделник?

— Не, не, наистина няма нужда — произнесе той припряно. Последното нещо, което искаше, беше президентите на двете болници да си бъбрят за неговото т.нар. „изследване“. — Изчакайте да видя дали ще ми потрябва още персонална информация за тези хора.

— Просто ми се обадете двадесет и четири часа по-рано, ако трябва да го правя.

Роджър се усмихна и побърза да смени темата. Той прочисти гърлото си и накрая стигна до ключовия си въпрос.

— Значи ако някой от тези служители напусне „Свети Франциск“ и отиде в „Манхатън Дженерал“ си остава в семейството на „АмериКеър“? Тази информация достъпна ли е?

— Нямам представа. Както знаете, „АмериКеър“ управлява болниците си като отделни субекти. Ако служител от „Свети Франциск“ напусне и отиде в „Манхатън Дженерал“ за нас не е по-различно, отколкото ако отиде в болница, която не е на „АмериКеър“.

Роджър отново кимна. Съзнаваше, че го чака сериозна работа, когато се върне в офиса. Шансът, че може да изрови нещо, което да използва като оправдание, за да се отбие в апартамента на Лори, изглеждаше нищожен. Той вдигна ръка и погледна часовника си. Седем без петнайсет. Прозорецът зад Розалин беше съвсем тъмен. Нощта отдавна се бе спуснала.

— Боя се, че ви задържах прекалено много. — Той се усмихна. — Много съм ви признателен за помощта, но се чувствам виновен, защото е петък вечерта и със сигурност ви лишавам от нещо по-приятно и интересно.

— Радвам се, че успях да ви помогна, д-р Русо. Брус се изказа много ласкаво за вас, когато ми се обади. Разбрах, че идвате от „Лекари без граници“.

— Да — потвърди той скромно. — Но, моля ви, наричайте ме Роджър.

— Благодаря, докторе — каза Розалин и се усмихна. — Исках да кажа: благодаря, Роджър.

— Няма защо да ми благодарите. Аз съм този, който трябва да ви благодари.

— Четох за работата на „Лекари без граници“ и съм силно впечатлена.

— На много места в света имат крещяща нужда от медицинска помощ. — Той беше доволен, че разговорът прие по-личен обрат.

— Убедена съм. На кое място работихте?

— Южния Пасифик, Далечния Изток и най-накрая в Африка. Комбинация от непроходима джунгла и безводна пустиня. — Роджър се усмихна. Беше проиграл тази история и точно както стана с Лори, това и този път даде резултат.

— Звучи като филм. Кое ви накара да напуснете организацията и да се върнете в Ню Йорк?

Усмивката му се разшири. Той си пое дълбоко дъх, преди да продължи:

— Осъзнах, че няма да променя света. Уморих се. Освен това като мигрираща птичка чувствах инстинктивната нужда да се завърна и да свия гнездо, да създам семейство. Роден съм в Бруклин и съм израснал във Форест хил.

— Колко романтично! Открихте ли щастливката?

— Едва ли. Отне ми доста време да се устроя в цивилизования свят.

— Е, сигурна съм, че не сте имали кой знае какви трудности — каза Розалин, докато събираше листовете по бюрото. — Обзалагам се, че сте пълен с очарователни истории за пътуванията си.

— Има си хас! — отвърна той весело. Изпита облекчение. Знаеше, че е възбудил интереса й. — Ще се радвам да споделя някои от тях, ако ми позволите да ви поканя на вечеря. Това е най-малкото, с което мога да ви се отплатя, задето ви задържах толкова дълго. Стига, разбира се, да сте свободна. Ще ми окажете ли честта?