Робин Кук - Маркер

— Пак започна да ми се ядосваш. Звучи сякаш ме обвиняваш, но знаеш ли — за тази работа са нужни двама, не един.

— Успокой се — каза Джак умиротворително. — Повярвай ми, не те обвинявам. Честно! Само се опитвам да разбера. Тази бременност ме заварва абсолютно неподготвен. Защо този път така са се объркали нещата?

Погледът на Лори омекна. Тя си пое дълбоко дъх и го изпусна шумно.

— Онази сутрин, когато предполагах, че е безопасно да правим любов, си мислех, че е възможно това да се случи и бях сигурна, че и ти го знаеш. Не беше кой знае колко вероятно според мен, като се има предвид, че беше десетият ден, но все пак съществуваше такава вероятност. И като се има предвид колко силно исках семейство с теб заради двама ни, подсъзнателно съм поела риска. И си мисля, че някъде дълбоко и в твоето съзнание е мъждукала идеята да създадеш дете, което да те изтръгне от миналото ти и да започнеш напълно нов, истински живот. Не знам, но точно така го чувствах.

Джак се замисли над думите й. Животът му беше хвърлил няколко криви топки и тази изглеждаше най-добрата от всички. Шокът от съобщаването на новината, че ще става баща на друго дете го накара напълно да свали гарда.

Но също така го ужаси, защото се страхуваше, че ще обича това дете толкова много, което ще го направи също тъй уязвим, както в миналото. Загубата на семейството бе най-голямото изпитание в живота му и той се съмняваше, че може да го понесе отново. Но съществуваше и една по-позитивна мисъл. Ако не бе научил друго през последните шест отвратителни седмици, то поне бе разбрал, че обича Лори повече, отколкото си признаваше. Той нямаше представа какво трябваше да прави при тази ситуация, както нямаше представа какво чувства Лори към настоящото си гадже.

— Притеснява ме мълчанието ти — обади се тя. — Не само, че не е характерно за теб, но и защото се нуждая от отговора ти. Двамата трябва да вземем решение и ако не искаш да участваш, просто ми го кажи. В такъв случай ще взема решението сама.

Джак кимна.

— Разбира се, че искам да участвам, но това е малко несправедливо. Трудно ми е — стоварваш изневиделица всичкото това в лаптопа ми и очакваш да ти отговоря на мига. Идва ми малко в повече. Бих предпочел да ми го кажеш в момента, когато си го разбрала за да можем да мислим двамата едновременно. И след това на тази вечеря да го обсъдим.

— Имаш право — призна Лори. — Не исках да те поставям в неудобно положение, макар да очаквах да ми отговориш по начина, по който ми се иска.

— И какъв е той?

Тя се приведе напред през масата и хвана ръката му.

— Не искам да слагам думи в устата ти и да те убеждавам, че това събитие може да е позитивно и да те измъкне от състоянието ти на перманентна скръб. Да имаш дете не е предателство към предишното ти семейство. Но наистина, по-добре се прибери и го обмисли. Дежурна съм през уикенда, така че няма да съм вкъщи, а в Патологическия. Ще чакам да ми се обадиш.

— Така ще е честно — каза Джак уморено.

— Хей, не ме депресирай — сгълча го тя.

— Не искам да те депресирам, но мога да ти кажа едно нещо: вече не съм гладен.

— Нито пък аз. Нека преспим, и двамата сме прекалено възбудени. — Лори вдигна ръка и келнерът дотърча.

Роджър се облегна на стола и вдигна ръце нагоре. Бяха се схванали от дългите часове, прекарани над масата в конферентната зала на отдел „Човешки ресурси“ в болницата „Свети Франциск“. Около масата бяха натрупани в отделни малки купчинки безброй страници от компютърни разпечатки плюс един още пресен диск. Срещу него седеше шефката на отдела — Розалин Леонард. Беше висока жена със строго лице, индигово-черна коса и порцеланова кожа, което в началото стресна Роджър, тъй като тя изглеждаше имунизирана срещу неустоимия му чар. Но настойчивостта си каза думата и с времето усилието му бе възнаградено. Толкова хладно в началото, сърцето на тази жена изглежда започваше да се затопля. През последния час дори, като че ли се опитваше да флиртува с него. Фактът, че не носеше венчална халка, не му убягна и докато часовете се нижеха и денят преминаваше във вечер, той тактично се осведоми за семейното й положение. Когато разбра, че е сама и няма връзка, дори си помисли дали да не рискува и да я покани на вечеря, особено след като Лори му беше отказала.

Когато рано този следобяд се бе отправил към Куинс от Манхатън, имаше чувството, че се прибира вкъщи — болницата се намираше в източния край на Риго парк, което бе на хвърлей от квартала Форест Хил, където бе израсъл. Макар родителите му да бяха починали, все още имаше няколко роднини, които продължаваха да живеят в къщата от детинството му. Докато пътуваше по булевард „Куинс“ с таксито идеята да мине покрай бащиния си дом, когато приключи работата си, му се видя интересна.