Робин Кук - Маркер

— Така е — кимна тя. Джак имаше право. — И баба ми по майчина линия, която имаше рак, не го разви чак до осемдесетата си година. Както впрочем и леля ми…

— Виждаш ли? — оживи се той. — За мен е ясно, че болестта специално в твоето семейство се развива едва към осемдесетата година.

— Може би — произнесе тя с нотка на оптимизъм. — Макар да не е сигурно, и да не означава, че няма да развия рак на яйчниците.

— Има ли някой в семейството ти, който да е имал такова заболяване?

— Не знам за такъв случай.

— Това е наистина положителна информация.

Джак отново взе бутилката с бира и отпи. Беше му горещо и се питаше дали лицето му се е зачервило. Разхлаби яката си, мечтаейки да се освободи от вратовръзката си, но не посмя заради изискания тоалет на Лори. Онова, което го тревожеше бе начинът, по който тя му беше съобщила развитието на проблема с мутиралия ген. Беше започнала изречението с думата „първо“, което означаваше, че ще има и „второ“.

В този момент салатата и калмарите пристигнаха. Келнерът ги сервира, преаранжира масата и припряно събра трохите, преди отново да изчезне. Той не ги бе отегчил да чакат дълго предястието — една от причините, поради която обичаха да идват тук.

След като си взе калмари и отпи нова глътка бира, Джак се прокашля. От суеверие не му се искаше да задава въпрос, но любопитството не му даваше мира.

— Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш тази вечер, или беше само това?

Тя остави вилицата си.

— Има и друго. Исках да ти кажа, че съм бременна.

Джак преглътна и наклони глава, сякаш нещо го бе ударило, след това остави бутилката. Погледна я. Бременна. Това бе последното нещо, което бе очаквал да чуе и в съзнанието му настъпи пълен хаос. Той отново се прокашля.

— Кой е бащата? — чу се да пита.

Лицето на Лори потъмня и тя се приведе напред толкова рязко, че столът й се удари в масата. Хората от околните маси се обърнаха. Тя вдигна салфетката от коленете си, сложи я върху чинията и си пое дъх. Джак, който в първия миг се бе ужасил, се съвзе почти веднага и хвана Лори за ръката. Тя се дръпна, но той я стискаше здраво. Очите й горяха.

— Съжалявам! — избърбори той и бързо добави: — Не бягай! Наистина трябва да поговорим и може би това не беше най-дипломатичният първи въпрос.

Тя отново се опита да освободи ръката си, но с по-малко сила отколкото преди.

— Моля те, седни! — произнесе Джак, придавайки на гласа си спокойствие, доколкото бе възможно.

Сякаш внезапно осъзнала къде се намира, Лори започна да мести очи из залата и видя, че всички погледи са вперени в нея. Тя се обърна към Джак, кимна и заобиколи масата. Келнерът се появи като по знак, нагласи стола й и отнесе двете салфетки и чинията със салата. Тя седна и разговорите в ресторанта се подновиха, сякаш нищо не се е случило. Нюйоркчани бяха свикнали с какви ли не внезапни обрати и чудатости и го приеха като нещо обичайно.

— Откога знаеш? — попита Джак.

— Вчера заподозрях, но нямах потвърждение до тази сутрин.

— Безпокоиш ли се?

— Разбира се, че се безпокоя. А ти?

Той кимна и замълча за миг. След малко въздъхна и попита:

— Какво мислиш да правиш?

— Имаш предвид дали се каня да оставя бебето? Това ли означава проклетият ти въпрос?

— Лори, просто разговаряме. Не се сърди.

— Още първият ти въпрос — както го нарече — докосна погрешната струна.

— Това е очевидно, но като се има предвид… Е, поне погледнато отстрани, изглеждаше, че имаш друга сериозна връзка… заради това въпросът ми не беше чак толкова неуместен.

— Напротив, беше повече от неуместен, тъй като не съм правила секс с Роджър Русо.

— Че откъде можех да знам? В продължение на пет седмици се опитвах безброй пъти да ти звъня вечер, но ти все не отговаряше, което ме накара да си мисля, че не си вкъщи.

— Наистина няколко пъти бях у Роджър, но нямаше никакъв секс.

Келнерът се появи с чиста салфетка и салата за Лори и бързо се оттегли.

— На колко месеца си? — погледна я Джак.

— На шест седмици. Сигурна съм, че се е случило през последната нощ, когато бяхме заедно. Каква ирония на съдбата, не мислиш ли?

— Изненадваща е прилагателното, което ми хрумва в момента. Но как е могло да се случи?

— Надявам се, че не ме обвиняваш. Ако си спомняш, предишния ден ме беше попитал кога е бил последният ми цикъл. Казах ти, но когато правихме любов всъщност вече е бил следващият ден и очевидно е трябвало да се пазим.

— Но защо не си…?

Тя го погледна.