Робин Кук - Хромозома 6

— Доктор Маршал!

Кевин нервно се обърна. Не беше свикнал да го пресрещат по стълбите като доктор Едуардс.

— Срамота, доктор Маршал! — рече една жена, изправила се в основата на стълбището. Леко закачливата нотка в гласа й показваше, че не говори сериозно. Беше облечена в хирургически комбинезон, над който беше наметнала бяла престилка с навити до лактите ръкави.

— Моля? — погледна я с недоумение Кевин. Лицето й му беше смътно познато.

— Днес не се отбихте при пациента си — рече жената. — Това не беше се случвало досега…

— Вярно — призна Кевин и едновременно с това си спомни коя е тази жена: медицинската сестра Кандис Брикмън — член на хирургически екип, долетял заедно с пациента. Това беше четвъртото й посещение в Кого. При предишните три бяха разменяли по някоя дума, но нищо повече.

— С това наранихте душата на господин Уинчестър — размаха му пръст Кандис. Беше жизнерадостна жена с непринудено и на моменти прекалено свободно поведение, която наближаваше тридесетте. Светлорусата й коса беше стегната във френски кок, на лицето й играеше неизменната слънчева усмивка. Кевин си я спомни именно поради усмивката, която изглежда никога не помръкваше.

— Надявах се, че няма да забележи отсъствието ми — смутено промърмори той. Кандис отметна глава и се разсмя. После, забелязала смущението на Кевин, сложи ръка пред устата си.

— Пошегувах се — поясни тя. — На практика не съм сигурна, че господин Уинчестър изобщо си спомня физиономията ви… Нали помните каква лудница беше при пристигането му?

— Действително имах намерение да го посетя — промърмори Кевин. — Но просто не ми остана време…

— Нима човек може да бъде толкова зает в това затънтено място? — учуди се Кандис Брикмън.

— Не става въпрос за заетост, а за някои мои съмнения — поясни Кевин.

— Какви съмнения? — усмихна се Кандис. Този свенлив учен определено й харесваше.

Кевин направи неопределен жест с ръце, лицето му поруменя.

— Всякакви — объркано рече той.

— Странни хора сте вие, учените — отново се усмихна Кандис. — Но стига шеги… Имам удоволствието да ви съобщя, че състоянието на господин Уинчестър е много добро. И то благодарение на вас, както твърди хирургът…

— Не бих се подписал с две ръце под подобно твърдение — рече Кевин.

— Охо, значи сте и скромен — изгледа го с насмешливо присвити очи младата жена. — Като прибавим това към гениалните ви способности, бързия ви ум и очевидната ви неловкост, комбинацията става убийствена!

Кевин само преглътна, руменината по бузите му се увеличи.

— Дали няма да ви прозвучи много нахално, ако ви поканя да обядваме заедно? — премина във внезапна атака Кандис. — Имам предвид нещо по-различно от това, което предлага болничната столова, да речем един хамбургер… А и времето е слънчево и предразполага към малка разходка…

Объркването на Кевин беше тотално. При нормални обстоятелства положително би намерил начин да отхвърли неочакваната покана на младата жена, но разговорът с Бъртрам все още беше пресен в главата му.

— Да не би да си глътнахте езика? — изгледа го изпод кокетно вдигнатите си вежди Кандис.

Кевин махна с ръка по посока на лабораторията, после смутолеви нещо от сорта, че Есмералда ще го очаква за обяд.

— Защо не й се обадите? — попита Кандис, инстинктивно почувствала, че този мъж иска да приеме поканата й.

— Предполагам… — преглътна Кевин. — Ще й позвъня от лабораторията…

— Много добре — кимна Кандис. — Тук ли да ви почакам, или да дойда с вас?

Кевин за пръв път се сблъскваше с толкова настъпателна млада дама. Пък и опитът му не беше кой знае какъв… Единствената му голяма любов, ако не се броят няколкото неизбежни ученически провала, беше Джаклин Мортън, колежка-аспирантка… Джаклин беше свенлива като него и по тази причина началото на връзката им се проточи с месеци, след дълги часове съвместна работа.

Кандис изкачи петте стъпала, които я деляха от Кевин. Обута в чисто нови маратонки „Найки“, тя беше висока някъде около метър и седемдесет.

— Явно ви е все едно, затова ще дойда — рече тя.

— Добре — кимна Кевин.

Нервността го напусна толкова бързо, колкото се беше появила. При контактите с представителки на нежния пол се стресираше главно защото не беше в състояние да им предложи тема за разговор. Но с Кандис тази опасност беше отстранена още в началото, тъй като тя имаше грижата да поддържа разговора. За два етажа нагоре по стълбите тя успя да засегне темата за времето, за града, за болницата и следоперативното състояние на пациента.