Робин Кук - Хромозома 6

— Аз бих могъл да отскоча дотам — подхвърли Кевин. — Това няма да отнеме много време и ще сложи край на тревогите ми…

— Категорично не! — отсече Бъртрам. — За тази част от проекта отговарям аз! Забранявам всякакъв достъп до острова!

— Не виждам какво толкова ще стане — не се предаваше Кевин. — Нямам намерение да безпокоя животните…

— Не! — остана непреклонен Бъртрам. — Искаме животните да си останат диви, следователно контактите с тях трябва да бъдат сведени до минимум. Освен това не желая клюки. В тукашното затворено общество всяка подобна визита ще предизвика клюки… И накрая, такава визита може да се окаже доста опасна.

— Опасна ли? — вдигна вежди Кевин. — Ще се държа далеч от крокодилите и хипопотамите, а бонобите изобщо не са опасни…

— Един от помощниците ни пигмей загина при последния улов — отбеляза Бъртрам. — По очевидни причини предпочетохме да запазим инцидента в тайна…

— Как загина?

— От удар с камък в главата. Едно бонобо го улучи…

— Необичайно ли е това?

— Мисля, че не — сви рамене Бъртрам. — Когато са раздразнени или уплашени, шимпанзетата има навика да хвърлят съчки и други неща… Според мен става въпрос за рефлективна реакция. Камъкът е бил там и шимпанзето го е използвало…

— Но подобна агресивност не е типична за бонобо — отбеляза Кевин. — Особено за нашите опитни екземпляри… — Всички маймуни реагират, когато има заплаха за стадото.

— Но какво ги е накарало да изпитат чувство за заплаха?

— Инцидентът се случи по време на четвъртия улов — сви рамене Бъртрам. — Може би вече са знаели какво ги очаква… Но във всички случаи ние предпочитаме никой да не стъпва на острова. Обсъдих този въпрос с Шпалек и той изрази пълното си съгласие.

Докторът стана и го прегърна през рамото.

— Отпусни се, Кевин… Не позволявай прекалена свобода на въображението си. Бъди сигурен, че тя се дължи на самотата, с която се обграждаш. От време навреме трябва да излизаш от лабораторията и да се занимаваш с други неща… Тогава едва ли ще се безпокоиш от разни пушеци. Не забравяй, че проектът се развива отлично. Защо все пак не се отбиеш у дома на вечеря? Триш ще бъде много доволна…

— Ще си помисля — промърмори Кевин. Ръката на доктора около раменете му го караше да се чувства неудобно.

— Много добре — кимна Бъртрам, шляпна го по гърба и най-сетне махна ръката си. — Може да отидем и на кино. Тази седмица ще дават някакъв страхотен сериал. „ГенСис“ прави всичко възможно да ни доставя последните нашумяли продукции и е грехота да не се възползваме. Какво ще кажеш?

— Идеята не е лоша — промърмори Кевин.

— Хубаво — доволно кимна Бъртрам. — Ще кажа на Триш да ти се обади…

— Добре — слабо се усмихна Кевин.

Пет минути по-късно беше в колата си. В главата му цареше пълно объркване. Допускаше, че въображението му работи на прекалено високи обороти, но все пак не можеше да бъде сигурен без проверка на място. Допълнителни притеснения му донесе новината, че хората говорят зад гърба му.

Спря на изхода на паркинга и огледа пътя в двете посоки. Изчака един тежък камион и се приготви да потегли. В същия момент погледът му попадна на фигурата на някакъв мъж, изправен на прозореца на мароканското караулно помещение. Отражението на слънчевите лъчи в стъклото му пречеше да го види добре, но очевидно беше един от мустакатите командоси, който гледаше насам. Кевин неволно потръпна.

Пътуването по обратния път мина без инциденти, но надвисналите над асфалта тъмнозелени тропически растения го караха да изпитва неприятното чувство за клаустрофобия. Когато навлезе в чертите на града от устата му излетя въздишка на облекчение.

Паркира на обичайното си място, отвори вратата и изведнъж спря, обзет от колебание. Наближаваше пладне, можеше да отскочи до вкъщи за обед, или пък да поработи още час-два в лабораторията. В крайна сметка надделя лабораторията. М без това Есмералда не го очакваше преди един…

От колата до входа на болницата имаше само десетина метра, но и те бяха достатъчни, за да усети безмилостното прежурящото слънце. Приличаше на тежко наметало, под което беше трудно не само ходенето, но дори и дишането. Преди да поеме назначението си в Африка, Кевин никога не се беше излагал на истинска тропическа жега. Най-сетне се добра до болницата. Дръпна яката на ризата си, плувнала в пот, после с наслада напълни дробовете си с хладния въздух на климатичната инсталация.

Тръгна нагоре по стълбите, но един глас зад гърба му го спря: