Робин Кук - Хромозома 6

— Без никакво съмнение! — изръмжа шефът на охраната и заби мрачен поглед в лицето на Уорън: — Надявам се, че ще ми позволите да се представя, сър…

— Разбира се — махна с ръка Зигфрид.

Камерън замахна и нанесе силен удар в челюстта на Уорън. Разнесе се звук, сякаш някой беше съборил телефонния указател на пода. От устата на Камерън излетя сподавено скимтене и той стисна наранения си юмрук. Уорън не помръдна, а вероятно дори и не примигна. Камерън изруга под нос и се дръпна крачка назад.

— Претърсете ги! — кратко заповяда Зигфрид. — Съжаляваме, че… — започна Джак, но онзи не го остави да довърши. Плесникът попадна в бузата му. Главата му се отметна встрани, кожата бързо почервеня.

Помощникът на Камерън бързо събра личните вещи на пленниците — паспорти, портфейли, банкноти и ключове за кола. Подаде ги почтително на Зигфрид, който бавно започна да ги проверява. Стигнал до паспорта на Джак, комендантът вдигна глава и заплашително изръмжа:

— Чувал съм, че обичаш да създаваш бъркотии! — Мисля за себе си по-скоро като за неотстъпчив в преговорите — отвърна Джак.

— Охо, пък и нахален! — изгледа го изпод вежди Зигфрид. — Ще видим колко си неотстъпчив като те предадем в ръцете на гвинейските военни власти!

— Не е ли по-добре да се обърнем към американското посолство? — попита с твърд глас Джак. — В крайна сметка ние сме държавни служители!

Зигфрид се усмихна, грозният белег на лицето му потрепна като жив.

— Американското посолство ли? — иронично подхвърли той. — Тук, в Екваториална Гвинея?! За твое нещастие то се намира чак на остров Биоко… — Обърна се към Камерън и остро нареди: — Вкарай ги в затвора! Мъжете отделно от жените!

Камерън щракна с пръсти към помощника си и му нареди да им сложи белезници. После се дръпна няколко крачки назад, заедно със Зигфрид.

— Наистина ли ще ги предадеш на гвинейците? — попита тихо той.

— Абсолютно! — кимна комендантът. — От Реймънд зная всичко за този Степълтън. Цялата група трябва да изчезне!

— Кога? — попита Камерън.

— Веднага след отпътуването на Тейлър Кабот. Дотогава нито дума на никого!

— Разбирам — кимна Камерън, докосна периферията на шапката си и тръгна след пленниците, които войниците вече водеха към сградата на кметството, под която се намираше градският затвор.

— Става нещо много странно — промълви Кевин.

— Какво? — вдигна глава Мелани. — Можем ли да се надяваме на някакъв благоприятен изход?

— Къде може да са изчезнали останалите животни? — добави Кандис.

— Не знам дали да се радвам, или да се тревожа — продължи загрижено Кевин. — Ами какво ще стане, ако са започнали тотална война с другото племе? Какво ще се случи с нас, ако войната стигне и тук?

— Всемогъщи Боже! — ужаси се Мелани. — За това пък изобщо не бях помислила!

Бяха в положение на затворници вече повече от два дни. Не им позволяваха да напускат малката пещера и тя вече вонеше толкова силно, колкото и голямата. За естествени нужди използваха слепия тунел в дъното, който вече преливаше като задръстена тоалетна.

Самите пленници не миришеха по-различно. Дрехите им се бяха превърнали в парцали от спането на голата скала, вече бяха забравили какво е баня и косите им стърчаха във всички посоки, станали на клечици от мръсотия. Лицето на Кевин беше покрито с тридневна четина. Всички бяха отслабнали от липсата на движение и достатъчно храна, макар че от време навреме хапваха по нещо от това, което им носеха бонобите.

Усетиха, че става нещо необичайно някъде около десет сутринта. Животните станаха видимо неспокойни. Част от тях излизаха навън от пещерата, но скоро се връщаха обратно и надаваха силни крясъци. Бонобо номер 1 го нямаше вече цяла сутрин. Сам по себе си този факт беше твърде необичаен.

— Тихо! — изведнъж се наостри Кевин и направи знак на жените да останат по местата си. Главата му бавно се завъртя.

— Какво има? — напрегнато прошепна Мелани.

— Стори ми се, че чух глас…

— Човешки ли? — вдигна глава Кандис.

Кевин кимна с глава.

— Хей, чакайте, и аз го чух! — възбудено прошепна Мелани.

— И аз! — подскочи Кандис. — Сякаш някой извика „окей“!

— Артър също — отбеляза Кевин и махна с ръка по посока на бонобото, което обикновено ги пазеше. Бяха го кръстили Артър ей така, просто за да го отличават от другите. През дългите часове на пленничеството на няколко пъти успяха да го въвлекат в нещо като диалог и в резултат усвоиха част от думите и жестовете, които маймуните използваха помежду си.