Робин Кук - Хромозома 6

— От доста време звъня през петнадесет минути — оплака се Лу.

— Извинявай.

— Получих една доста изненадваща информация, която изгарям от нетърпение да споделя с теб — смени тона Лу. — Тоя случай наистина ще ми вземе акъла!

— На мен ли го казваш? — въздъхна Джак. — Хайде, давай да чуем какво си научил!

Вниманието му беше привлечено от някакво движение. Обърна се и видя, че на прага беше застанала Лори. Очите й блестяха, устата й бе свита в гневна гримаса, а кожата на лицето й имаше цвят на слонова кост.

— Я задръж за секунда! — рече в слушалката той. — Лори! Какво се е случило, за Бога?

— Трябва да говоря с теб! — процеди през стиснати зъби младата жена. — Окей, но нека да… — Ръката му леко размаха слушалката.

— Веднага! — отсече Лори.

— Добре, добре — кимна той, усетил, че е напрегната като опъната струна. — Лу… Извинявай, но в момента трябва да поговоря с Лори. Ще ти звънна след малко…

— Момент! — спря го Лори. — Лу Солдано ли е насреща?

— Ами да… — несигурно отвърна Джак. В един кратък миг изпита чувството, че Лори е бясна именно защото разговаря с Лу.

— Къде е той?

— Предполагам в службата си — сви рамене Джак.

— Кажи му, че отиваме там!

— Какво?!

— Кажи му! — настоя Лори. — Тръгваме веднага!

— Чу ли това? — попита в слушалката Джак след като младата жена се обърна и изчезна по коридора.

— Аха — отвърна Лу. — Какво става?

— Проклет да съм, ако знам — въздъхна Джак. — Наежена е като таралеж! Ако не ти позвъня до пет минути, значи наистина сме тръгнали към теб…

— Добре, ще ви чакам.

Джак остави слушалката и се втурна навън. Лори вече беше успяла да намъкне палтото си и стремително крачеше към асансьорите.

— Какво се е случило? — настигна я Джак. Зададе въпроса тихо, опасявайки се от гневното й избухване.

— Вече съм деветдесет и девет процента сигурна, че зная как е изчезнал оттук трупът на Франкони! — рязко се обърна младата жена. — И във връзка с това ми се изясниха две неща: първо, пръст в тази работа несъмнено има погребална агенция „Сполето“ и второ, кражбата е станала с помощта на вътрешен човек. Честно казано, не зная кое от тях ме тревожи повече!

— Господи, какъв трафик! — промърмори Франко Понти. — Радвам се, че влизаме в Манхатън, а не се измъкваме от него…

Двамата с Анджело Фачоло бяха в черния кадилак на Франко, който бавно пълзеше по моста Куинсбъро. В пет и половина следобед трафикът действително достигаше пиковите си стойности. И двамата бяха облечени в елегантни костюми, сякаш отиваха на официална вечеря. — Как предпочиташ да подредим задачите? — попита Франко.

— Първо момичето — рече Анджело и лицето му се сгърчи в грозна гримаса, която би трябвало да е усмивка.

— Изгаряш от нетърпение, а? — погледна го партньорът му.

Анджело вдигна вежди — толкова, колкото белегът на лицето му позволяваше.

— От пет години мечтая да се срещна с тази кучка на професионално ниво — изръмжа той. — И вече започвах да си мисля, че това щастие никога няма да ме споходи…

— Излишно е да ти напомням, че изпълняваме заповед — подхвърли Франко. — Точно и стриктно!

— Черино никога не ни даваше точни инструкции — въздъхна Анджело. — Казваше ни да свършим работата и толкоз!

— Точно по тази причина сега е в затвора, а мястото му зае Вини! — отсече Франко.

— Знаеш ли какво — вдигна глава Анджело. — Дай да отскочим до апартамента на Степълтън. Вече съм бил в жилището на Лори Монтгомъри и знам какво ни очаква там. В същото време съм малко изненадан от адреса на Степълтън. Никога не съм допускал, че един доктор може да живее на Сто и шеста улица-запад!…

— Идеята е добра — кимна Франко. — Нека видим за какъв квартал става въпрос…

Навлязоха в Манхатън. Франко зави на запад по Петдесет и девета улица, заобиколи Сентрал Парк и пое на север по Сентрал Парк Уест.

Анджело си спомни за онзи фатален ден на кея на Американската компания за пресни плодове, когато Лори предизвика огромна експлозия. Кожата на лицето му вече беше пострадала от дребна шарка и акне, но обезобразяването й стана именно благодарение на тая противна Монтгомъри, която го превърна в изрод. Тези мрачни мисли му попречиха да чуе какво казва Франко и той го помоли да повтори.

— Бас държа, че страшно ти се иска да я праснеш тая Монтгомъри — ухили се партньорът му. — На твое място в никакъв случай не бих й простил!

Анджело мрачно се изсмя и попила тежкия автоматичен валтер под лявата си мишница. Франко зави наляво по Сто и шеста. Минаха покрай оживена баскетболна площадка. Край страничната линия на игрището се бяха струпали доста зрители.