Робин Кук - Хромозома 6

— Ами, така е… — потвърди Марвин с леко безпокойство в гласа.

— Ще те помоля за една приятелска услуга — рече Лори. — Но само в случай, че това няма да те притесни…

— Казвай…

— Ще се обадиш на Майк Пасано и ще го информираш, че в нощта на изчезването на Франкони е изписал един неидентифициран труп. Кажи му, че аз съм открила това…

— Защо да му се обаждам, когато мога просто да го изчакам да застъпи на работа? — погледна я с недоумение младежът.

— За да изглежда така, сякаш току-що си научил това и бързаш да му го съобщиш… Един вид колегиална загриженост, защото именно той е бил дежурен през въпросната нощ…

— Ох, не знам… — поколеба се Марвин.

— Ако му позвъня аз, ще изглежда така, сякаш искам да го изненадам и да проследя реакциите му — поясни Лори. — И той неизбежно ще се почувства застрашен. Най-главното обаче е да го попиташ дали през въпросната нощ е бил посетен от двама служители на погребална агенция „Сполето“ и дали някой от тях не е отишъл лично да изкара трупа…

— Ще изглежда така, сякаш му поставям капан — поклати глава Марвин.

— Напротив. Ще изглежда, че му даваш шанс да изчисти всякакви подозрения срещу себе си. Защото аз самата съм убедена, че именно хората от „Сполето“ са отмъкнали Франкони…

— Не ми е удобно да му звъня — продължаваше да се противи Марвин. — Той веднага ще разбере, че нещо става. Защо не му се обадиш ти?

— Вече ти казах, това веднага ще го накара да заеме защитна позиция. Точно така постъпи, когато преди няколко дни разговарях с него. Но ако не искаш — недей… Няма да се разсърдя. В такъв случай бих те помолила да извършиш едно малко проучване вместо мен…

— Това пък какво означава? — попита със зле прикрито раздразнение младежът.

— Можеш ли да изготвиш списък на заетите в момента хладилни камери? — попита Лори.

— Разбира се, това не е проблем.

— Моля те, направи го — кимна тя и махна към компютъра на масата. — Ще ми трябват два екземпляра…

Марвин сви рамене и придърпа клавиатурата. Използвайки простата и бърза програма за издирване и засичане, той скоро беше готов с искания списък, изчака принтерът да изплюе копията и мълчаливо ги подаде на Лори.

— Отлично! — кимна патоложката и се насочи към вратата: — Ела с мен!

Тръгнаха по покрития с мозайка коридор и спряха пред гигантския бетонен блок в средата на моргата. От двете му страни бяха наредени металните врати на хладилните камери, в които труповете чакаха аутопсия.

Лори се обърна и подаде единия екземпляр от списъка на Марвин.

— Започни от тази страна, а аз ще се заема с противоположната — нареди тя.

Марвин извъртя очи, но се подчини. Започна да отваря вратичките една по една. Хвърляше по един бърз поглед на входящите номера, стърчащи от вдървените палци, после затваряше. Лори мина от другата страна и започна същата операция. Пет минути по-късно Марвин рязко спря.

— Охо! — рече той.

— Какво има? — подвикна Лори.

— Ела да видиш…

Младата жена заобиколи бетонния остров и се изправи до него. Беше се спрял пред една от камерите в дъното, почесваше се по главата и втренчено гледаше списъка в ръцете си. Вратичката зееше отворена.

— Тази камера би трябвало да е празна — смутено обяви Марвин.

Лори се наведе да надникне с разтуптяно сърце. В камерата имаше труп на мъж, без табелка с входящ номер на палеца. Номерът на камерата беше 94, намираше се сравнително близо до 111, от която беше изчезнал трупът на Франкони.

Марвин дръпна количката, лагерите на колелцата й пронизително изскърцаха в тишината на огромната зала. Трупът принадлежеше на мъж на средна възраст, с ярко изразени следи от травми по торса и краката.

— Е, това обяснява всичко — кимна Лори. В гласа й се смесиха триумф, гняв и страх. — Този труп е неидентифициран, открили са го на авеню „Франклин Делано Рузвелт“, прегазен от неизвестен шофьор!

Джак излезе от асансьора и до слуха му достигна настойчив телефонен звън. Тръгна бързо по коридора, подозирайки, че този телефон е именно неговият, тъй като едва ли някой друг държеше вратата на кабинета си широко отворена. Набрал скорост, той едва не го подмина, но навреме сложи спирачките. Обувките му се хлъзнаха по изкуствената пътека, ръката му сграбчи слушалката.

— Къде изчезна? — нервно попита Лу.

— Забавиха ме в Университетската болница… — Професор Мейловар го помоли за мнение по едни проби малко след като приключи предишния си разговор с Лу от канцеларията на факултета. Това беше рядка чест и Джак просто не посмя да откаже.