Робин Кук - Хромозома 6

— С удоволствие — отвърна Лори. — Надявам се каза на Уорън, че и аз питам за тях…

— Казах му — кимна Джак. — Не искам да се връщам на старата тема, но все пак ми се ще да те попитам докъде стигна с вътрешното разследване… Информацията на Лу за намесата на известна престъпна фамилия е полезна, но на нас ни трябват подробностите…

— За съжаление доникъде — призна с въздишка Лори. — Цял ден бях в бокса, едва преди малко се освободих. Не изпълних нито една точка от предварителната си програма.

— Жалко — криво се усмихна Джак. — Липсата на напредък в моето разследване ме накара да се надявам на помощта ти…

Разбраха се да уточнят по телефона подробностите по планираното излизане през уикенда и Лори тръгна към кабинета си. Седна зад бюрото и добросъвестно разгърна първата папка от купчината с недовършени заключения. Но веднага разбра, че ще й бъде трудно да се концентрира.

Признанието на Джак, че е разчитал на нейните умозаключения, я накара да се почувства виновна. Досега би трябвало да има готова хипотеза относно начина, по който тялото на Франкони е напуснало моргата. А фактът, че Джак работи като луд върху случая, я изпълваше с желание да удвои собствените си усилия.

Извади чист лист хартия и се зае да записва онова, което беше научила от Марвин. Интуитивно усещаше, че тайнственото отвличане на Франкони е пряко свързано с двата трупа, изнесени през същата нощ. А сега, след като Лу потвърди участието на фамилията Лучия, вече беше абсолютно убедена, че погребална агенция „Сполето“ е забъркана по някакъв начин…

Реймънд остави слушалката и вдигна очи към появилата се на прага Дарлийн.

— Какво стана? — попита тя. Русата й коса беше стегната в конска опашка и изглеждаше много секси в спортния екип, с който въртеше велоергометъра в съседната стая.

— Нещата май започват да се оправят — облегна се в креслото той и на устните му се появи нещо като усмивка. — Току що разговарях с оперативния директор на „ГенСис“ в Масачузетс. Самолетът е готов и утре вечер отлитам за Африка. Ще има едно междинно кацане за дозареждане, но все още не зная къде точно…

— Ще вземеш ли и мен? — попита с надежда Дарлийн.

— Страхувам се, че това е невъзможно, скъпа — отвърна той и хвана ръката й. Изпита разкаяние за лошото си поведение през последните два дни. Нежно я придърпа към себе си и я накара да седне в скута му. За което моментално съжали, защото в крайна сметка Дарлийн беше доста едра жена. — На връщане ще бъдем много хора, защото трябва да приберем пациента и хирургическия екип — поясни той с леко зачервено лице.

— Никога не ме вземаш със себе си! — нацупи се Дарлийн.

— Следващият път — рече той и й напомни да стане с леко потупване по гърба. — Това ще бъде съвсем кратко пътуване — отивам и веднага се връщам. Няма да има време за никакви развлечения.

Дарлийн избухна в плач и побегна навън. Реймънд понечи да я последва, но кратка справка с настолния часовник го накара да промени намеренията си. Минаваше три следобед, което означаваше, че в Кого е девет. Сега беше най-удобното време да поговори със Зигфрид. Позвъни на домашния номер на коменданта и прислужницата побърза да го свърже.

— Наред ли е всичко при вас?

— Абсолютно — отвърна Зигфрид. — Състоянието на пациента е отлично.

— Много добре — кимна доволно Реймънд.

— Това означава ли, че можем да очакваме обичайните премии за успешна трансплантация?

— Разбира се — потвърди Реймънд, макар отлично да знаеше, че този път ще има закъснение. Трябваше да събере двадесет хиляди в брой за Вини Доминик, а след това да мисли за премиите. Вероятно щеше да ги изплати едва след следващата начална вноска. — А Кевин Маршал? — попита на глас той.

— Всичко е нормално — отвърна Зигфрид. — Ако не броим втория опит на компанията да се добере до мястото за прехвърляне…

— Това съвсем не ми звучи нормално — отбеляза Реймънд.

— Спокойно — рече Зигфрид. — Върнали се да търсят марковите слънчеви очила на Мелани Бекет, но попаднали под огъня на войниците, които бях оставил на пост… — Комендантът гръмогласно се разсмя.

Реймънд го изчака да се успокои и попита:

— Какво е толкова смешно?

— Онези чернокожи тъпаци пръснали задното стъкло на Мелани и тя беше бясна — поясни Зигфрид. — Но желаният ефект беше постигнат и едва ли някой от тях ще припари отново там…

— Да се надяваме — промърмори Реймънд.

— Освен това днес следобед изпих едно питие в компанията на двете жени. Останах с впечатлението, че нашият свенлив научен работник има много по-приятни ангажименти от разните му там пушеци…