Робин Кук - Фатално лекарство

В неделя семейство Уилсън ставаше рано за църква, след което се отбиваха да похапнат в „Айрън Хорс“. Идеята за църквата принадлежеше на Анджела, но причината беше не толкова религиозна, колкото социална. Тя вярваше, че това е един от начините да се приобщят към коренните жители на Бартлет. По тази причина избра Методистката църква в градския парк — най-посещаваната в градчето.

— Наистина ли трябва да отидем? — простена Дейвид. Беше седнал на леглото и правеше тромави опити да се облече. Успя да заспи едва на разсъмване, но много бързо се събуди. А после вече беше късно, тъй като Ники и Ръсти влетяха в спалнята.

— Хайде да не разочароваме детето — обади се откъм банята Анджела.

Дейвид въздъхна и продължи да се облича. Половин час по-късно фамилията се натовари на волвото и пое към града. От опит знаеха, че трябва да паркират пред кръчмата, а разстоянието до парка да вземат пеша. В неделя около църквата никога нямаше свободни места, а движението беше толкова оживено, че се налагаше регулиране от полицай.

Тази сутрин дежурен по КАТ се оказа Уейн Робъртсън. Беше изпъчил корема си в средата на уличното платно, между зъбите му проблясваше никелирана свирка.

— Чакайте ме тук — рече Анджела и решително се насочи към началника на полицията. В ръката си стискаше анонимната бележка от предната вечер. Стори го толкова бързо, че Дейвид не успя да я спре.

— Извинете ме, но искам да ви покажа нещо — каза тя на дебелия полицай. — Снощи някой закачи тази бележка на входната ни врата…

Хартията премина в ръцете на Робъртсън, а Анджела сложи ръце на кръста си и зачака.

Шерифът изплю свирката и тя увисна на верижката, окачена на врата му. Очите му бегло пробягаха по написаното.

— Съветът не е лош — изграчи той. — На ваше място бих го приел.

— Не ви питам за мнението ви — изсмя се Анджела. — Искам да откриете кой е авторът на тази бележка.

— Това не е толкова лесно — почеса се по главата Робъртсън. — Мога да кажа само, че е написана на машина „Смит-Корона“ от 1952 година, с изядено малко „о“…

За момент Анджела се запита дали този човек изобщо го бива за полицай, но после разбра, че той просто я поднася.

— Сигурна съм, че ще сторите всичко възможно — иронично подхвърли тя. — Но отчитайки отношението ви към случая с убийството на Ходжис, не очаквам чудеса…

Нестройният хор от клаксони и гневни подвиквания напомниха на Робъртсън за задълженията му. Трафикът вече беше успял да се запуши. Той размаха ръце и започна да издава съответните заповеди. В един от промеждутъците се обърна към Анджела и сподавено рече:

— Вие и малкото ви семейство сте нови в Бартлет. Може би трябва да си помислите добре, преди да си пъхате носа в неща, които не ви засягат. Това ще ви донесе неприятности и нищо повече…

— До този момент неприятности ми причинявате единствено вие — отсече Анджела. — А доколкото разбрах, именно вие сте сред хората, които най-малко съжаляват за Ходжис. Навремето сте го обвинил за смъртта на съпругата си, нали?

Робъртсън заряза трафика и се извърна с лице към нея. Небръснатите му бузи придобиха морав цвят.

— Какво казахте? — дрезгаво изръмжа той.

В този момент между двамата изскочи Дейвид, хвана Анджела за ръката и направи опит да я отведе встрани. Беше дочул достатъчно от разговора, за да прецени неблагоприятната му насока.

Анджела направи опит да повтори думите си, но Дейвид рязко я дръпна. С напрегнат шепот й каза да си затваря устата, след което продължи да я влачи през тълпата, по-надалеч от Робъртсън.

— Даваш ли си сметка какво правиш? — извика той, когато най-сетне се добраха до отсрещния тротоар. — Този човек има психически проблеми — нещо, което би трябвало веднага да разбереш!

— Опита се да ме иронизира! — изфуча Анджела.

— Стига, държиш се като дете!

— Плащат му, за да ни дава протекция и да следи за спазването на законите! — продължаваше да кипи младата жена. — Но интересът му към анонимната бележка е точно толкова голям, колкото и към самото убийство на Ходжис!

— Успокой се, хората ни гледат — понижи глас Дейвид. Анджела бавно се огледа. Неколцина от местните жители действително се бяха обърнали и ги гледаха с интерес. Това я накара да се осъзнае. Бележката потъна в чантичката, ръката й се протегна да хване Ники.

— Да вървим, защото ще закъснеем за службата…

Алис Дохърти пристигна да прави компания на Ники и Карълайн, а съпрузите Уилсън потеглиха за болницата. Децата се срещнаха след църковната служба, след което Карълайн им дойде на гости.