Робин Кук - Фатално лекарство

Изготвянето на менюто приключи в ранния следобед. Анджела излезе от кухнята, отвори вратата към зимника и започна да слиза по каменните стъпала. Във фризера държеше агнешки котлети, които бе решила да задуши със специален сос. Едва когато стъпи на пръстения под си даде сметка, че след огледа на щатските криминалисти изобщо не беше слизала тук. Спря на място и понечи да извика Дейвид да й прави компания. После си даде сметка, че това би било глупаво, тъй като отново ще изплаши Ники.

Тръсна глава и се насочи към фризера, опрян до насрещната стена. Пътьом хвърли поглед към гробницата на Ходжис и с облекчение установи, че Дейвид я беше закрил изцяло с рамките на летните прозорци.

Протегна ръка към дръжката и изведнъж замръзна на място. Зад гърба й се разнесе остър драскащ звук. Беше готова да се закълне, че идва именно от пространството под каменното стълбище. Остави вратичката на фризера да се захлопне и бавно се обърна.

Видя как рамките се раздвижват, лицето й побеля и се разкриви от ужас. Примигна с надеждата, че става жертва на някаква зрителна измама, но рамките изведнъж се разклатиха и паднаха на пръстения под с глух шум.

Анджела направи опит да изпищи, но от устата й не излезе никакъв звук. Раздвижи се с огромно усилие на волята и хукна към стълбите. Но едва направила първата крачка, отново се закова на място. От тъмната дупка надникна озъбеният череп на Ходжис, след него се показа и част от разложеното тяло. Главата замаяно се огледа, очните кухини се заковаха във фигурата на Анджела. Ръцете му се протегнаха напред, краката се повлякоха към нея.

Ужасът принуди Анджела да се раздвижи. Тя изпусна въздуха от гърдите си и се стрелна към стълбите, но вече беше късно. Ходжис й пресече пътя, костеливите му пръсти се впиха в китката й.

Гласът й най-сетне се върна, от устата й излетя пронизителен писък. Опулените й очи забелязаха как от гробницата се измъкна още една полуразложена фигура — по-дребна, но с абсолютно същото озъбено лице. Изведнъж си даде сметка, че Ходжис се смее.

Заковала се на място, тя гледаше с невярващи очи как Дейвид смъква гумената маска от лицето си. Обърна се към по-дребния призрак и установи, че това е Ники, която носеше абсолютно същата маска като баща си. И двамата се заливаха от смях.

Объркването й бързо се превърна в ярост. Не виждаше нищо смешно в тази маскировка. Блъсна Дейвид и пое нагоре по стълбите.

Бащата и дъщерята се смяха още малко, после бавно млъкнаха. Започнаха да си дават сметка, че шегата им е била твърде груба и наистина са изплашили Анджела до смърт.

— Мислиш ли, че наистина е бясна? — виновно попита Ники.

— Страхувам се. че е точно така — отвърна с въздишка Дейвид. — Давай да се качваме горе и да се опитаме да я успокоим.

Анджела изобщо отказа да ги погледне.

— Добре де, извиняваме се — рече за трети път Дейвид.

— Наистина, мамо — добави умолително Ники. После хвърли поглед към баща си и с мъка потисна новия пристъп на смях, който се зараждаше в гърдите й.

— Нямахме представа, че ще се заблудиш до такава степен — подхвърли Дейвид. — Бяхме сигурни, че веднага ще разбереш измамата.

— Така е, мамо… Мислехме, че ще се досетиш, защото следващата неделя е Празникът на вещиците… Ходихме да си купим маскировъчни костюми, на теб също ти купихме призрачна маска!

— Можете веднага да я изхвърлите! — отсече с мрачен тон Анджела.

Лицето на Ники помръкна, в очите й се появиха сълзи.

Анджела я стрелна с поглед, гневът й бързо се разтопи.

— Добре де, не се разстройвай — притегли я в прегръдката си тя. — Но аз наистина се уплаших и продължавам да мисля, че шегата ви беше глупава…

Нетърпелив да започне работа по първия истински случай в кариерата си на частен детектив, Фил Калхоун скочи в камионетката и подкара към Бартлет. Паркира в сянката на библиотеката и прекоси градинката, която го делеше от сградата на полицейския участък.

— Тук ли е Уейн? — обърна се той към дежурния.

Онзи само махна с ръка по посока на коридора, без дори да вдигне поглед от последния брой на „Бартлет Сън“.

Калхоун влезе и почука на отворената врата на Робъртсън. Шерифът вдигна глава, на лицето му се появи усмивка. Стиснаха ръце и запалиха по една от пурите на госта.

— И в събота ли работиш? — небрежно подхвърли Калхоун и издуха дима през ноздрите си. — В тоя Бартлет май се случват доста инциденти, а?

— Шибаната бумащина — направи гримаса Робъртсън. — С всяка година става все по-зле…