Робин Кук - Фатално лекарство

— Това звучи интересно — проточи Калхоун.

Тя направи опит да си представи как изглежда мъжът от другата страна на жицата. Съдейки по гласа, той вероятно беше едър тип с широки рамене, тъмна коса и може би мустаци…

— Не е ли по-добре да се срещнем? — предложи тя.

— Аз ли да дойда при вас, или предпочитате обратното? — попита Калхоун.

Колебанието на Анджела продължи само секунда. Инстинктивно усети, че все още е рано да казва на Дейвид за всичко това.

— Аз ще дойда — рече на глас тя.

— Ще ви чакам — каза Калхоун, след като й даде указания как да стигне до него.

Тя изтича нагоре по стълбите, смени дрехите си и надраска кратка бележка за Дейвид и Ники, че отива до близкия магазин.

Офисът на Калхоун се оказа в собствения му дом. В алеята пред вратата беше паркиран очукан пикап „Форд“, в чиято кабина имаше стойка за карабина, а стикерът на задната броня гласеше:

ТОВА ПРЕВОЗНО СРЕДСТВО Е ИЗКАЧВАЛО ПЛАНИНАТА УОШИНГТЪН.

Фил Калхоун я покани в дневната и махна с ръка към един стар и доста продънен диван. Външният му вид се оказа на светлинни години от романтичната й представа за частен детектив. Действително беше едър мъж, но далеч по-мек и по-възрастен, отколкото си го беше представила. Годините му с положителност надхвърляха шейсетте. Лицето му беше леко подпухнало, но сивите му очи бяха ясни и гледаха умно. Беше облечен с вълнена ловджийска риза на черно-бели квадратчета, а памучните му панталони се придържаха от широки тиранти. На главата си носеше бейзболна шапка с надпис „Роскоу Илектрик“.

— Ще имате ли нещо против, ако запаля? — попита той и протегна ръка към кутия пури от марката „Антоний и Клеопатра“.

— Вие сте си у дома — сви рамене Анджела.

— Каква е тази история с убийството? — попита Калхоун и се намести по-удобно в стола си.

Анджела му разказа накратко за развоя на събитията в дома си.

— Това ми звучи интересно — кимна той след като я изслуша мълчаливо, без да я прекъсва с въпроси. — Бих могъл да поема разследването като работя на почасова база. Ще ви дам следните сведения за себе си: аз съм бивш полицай от щатските сили за сигурност, понастоящем вдовец. Имате ли въпроси?

Анджела изпитателно погледна едрия мъж срещу себе си, който спокойно подръпваше от пурата си. Беше лаконичен тип, като повечето жители на Нова Англия, изглеждаше прям. Нямаше как да прецени доколко е компетентен в услугите, които предлага, но фактът, че е бил щатски полицай й прозвуча обнадеждаващо.

— Защо сте напуснал полицията? — попита на глас тя.

— Нещо като принудително излизане в пенсия — лаконично отвърна Калхоун.

— Разследвал ли сте убийства?

— Не и като цивилен гражданин.

— С какви случаи предпочитате да се занимавате в момента?

— Семейни проблеми, кражби по магазините, измами на бармани и сервитьори… Все неща от тоя сорт.

— Смятате ли, че можете да се справите с това, което ви разказах?

— Без никакво съмнение — кимна Калхоун. — Израснал съм в едно малко градче на Върмонт, което е като близнак с Бартлет. Познавам обстановката, познавам дори повечето от хората, които живеят там. Наясно съм с враждите, които тлеят между тях в продължение на поколения, познавам начина им на мислене. Аз съм вашият човек дори само заради факта, че умея да задавам въпроси без да привличам вниманието върху себе си.

Анджела подкара по обратния път. Все още не беше сигурна дали постъпи правилно като нае Фил Калхоун, не знаеше как и кога ще сподели това с Дейвид.

С неудоволствие установи, че Ники е сама в къщата. Дейвид отново беше отскочил до болницата, за да провери състоянието на пациентката си. При това без да си направи труда да повика Алис.

— Тате каза, че няма смисъл — защити го Ники. — Ще се върне бързо, освен това очаквахме и ти да се появиш всеки момент…

Това не бива да се повтаря, рече си решително Анджела. Ще поговоря с Дейвид. Детето не бива да остава само в този дом. Всякакви угризения на съвестта относно наемането на Фил Калхоун се изпариха от главата й.

Предупреди Ники, че вратите трябва да се заключват, след което предприеха кратка обиколка на къщата. Оказа се, че задната врата е отворена. После се зае да направи сандвичи и попита какво са правили двамата с баща си. Ники обаче отказа да отговори.

Дейвид скоро се появи. Анджела го дръпна настрана и го смъмри, че е оставил детето само. Отначало той започна да се оправдава, но след това се съгласи с мнението й.

Не след дълго баща и дъщеря отново започнаха да си шушукат, но Анджела не им обърна внимание. Съботните следобеди й носеха най-голямата наслада, тъй като само тогава имаше време да се зарови в любимите си готварски книги и да измисли нещо особено апетитно за ядене. Тази дейност й оказваше изключително благотворни влияние, нервите й се отпускаха.