Робин Кук - Фатално лекарство

Анджела моментално се зарази от ентусиазма на колегата си. С помощта на модерната наука бяха разкрили една важна улика, която щеше да ги отведе до личността на убиеца. Той има татуировки, част от които положително са били увредени при убийството. Прииска й се час по-скоро да сподели новината с Дейвид и Калхоун.

Върна се в Бартлет и почти тичешком се насочи към кабинета на Пол Дарнъл, който я посрещна с видимо притеснение.

— Уодли е бесен, че си напуснала града — уведоми я с печален глас той.

— Че откъде знае? — учуди се Анджела.

— Според мен те шпионира — въздъхна колегата й. — Нямам друго обяснение. Появи се тук само петнадесет минути след като ти тръгна…

— Казаха ми, че обядва в кръчмата…

— Всички мислеха така — сви рамене Дарнъл. — Но когато нахлу тук, директно попита дали си напуснала Бартлет. Нямаше как да го излъжа и му казах…

— А каза ли му, че съм при главния патолог на щата? — присви очи Анджела-.

— Да.

— Значи всичко е наред. Благодаря, че ме предупреди…

Минута след като се настани зад бюрото си на вратата се появи секретарката с новината, че доктор Уодли я вика в кабинета си.

Лош знак, рече си тя. Никога досега Уодли не беше прибягвал до посредници.

Завари го зад бюрото, в очите му имаше хлад.

— Разбрах, че искате да ме видите — промълви Анджела.

— Точно така — кимна Уодли. — Искам да ви съобщя, че сте уволнена. Ще ви помоля да си съберете нещата и да напуснете веднага, тъй като присъствието ви тук деморализира останалите служители.

— Не мога да повярвам! — прошепна Анджела.

— Ваш проблем — студено я изгледа Уодли.

— Ако причината за решението ви е моето отсъствие по време на обедната почивка, трябва да ви кажа, че отскочих до Съдебна медицина в Бърлингтън по молба на главния щатски патолог. Въпросът беше спешен…

— Началник на това отделение съм аз, а не доктор Уолтър Дънсмор — отсече Уодли.

— Но той каза, че ще ви се обади! — отчаяно извика Анджела. — Направил е важно откритие във връзка с трупа, който намериха в дома ми! — Забързаните й обяснения не направиха никакво впечатление на Уодли. — Нямаше ме малко повече от час! — добави умолително тя.

— Не приемам никакви извинения — все така хладно отвърна шефът й. — Вчера ви предупредих, но вие очевидно не сте приела думите ми насериозно. Демонстрирате предизвикателно неподчинение, към което бих добавил и неблагодарност.

— Неблагодарност ли? — избухна Анджела. — А за какво поточно трябва да ви благодаря? Може би за поканата да отскочим до Маями и да се радваме на слънцето и пясъка? Или за начина, по който ме опипвахте? Чуйте ме добре, доктор Уодли: ваше право е да ме уволните, но ви предупреждавам, че ще заведа дело за сексуален тормоз! Както срещу вас лично, така и срещу болничната управа!

— Много страшно, няма що — усмихна се презрително Уодли. — Това е най-добрият начин да станеш за смях пред целия град!

Анджела се втурна към вратата. Секретарката предвидливо предпочете да се отдръпне от пътя й. Личните й вещи бяха изненадващо малко, повечето неща в кабинета й принадлежаха на болницата. Събра си багажа в един платнен сак и бързо се насочи към изхода. Не желаеше да разговаря с никого, просто защото не беше сигурна дали нервите й ще издържат. Беше твърдо решена да лиши Уодли от удоволствието да види сълзите й.

Първата й мисъл беше да хукне към кабинета на Дейвид, но после промени намеренията си. Изпита страх от реакцията му, особено след снощния скандал. Не би могла да понесе нов спор, при това в болницата. Излезе навън, скочи в колата и подкара.

Очуканият пикап на Калхоун беше паркиран пред библиотеката и това я накара рязко да натисне спирачките. Спря волвото до него и реши да потърси вътре собственика му. Спомни си, че Калхоун беше споменал за познанството си с някого тук…

Откри детективът да чете на терасата, издадена над зелените площи.

— Господин Калхоун?

Той вдигна глава, на лицето му се появи усмивка.

— Появявате се точно навреме. Имам новини за вас…

— Страхувам се, че и аз имам новини за вас — въздъхна младата жена. — Защо не дойдете у дома?

— С удоволствие.

Анджела се прибра и влезе в кухнята да сложи вода за кафе. Няколко минути по-късно в алеята влезе и очуканият пикап.

— Кафе или чай? — попита тя след като Калхоун се появи в кухнята.

— Каквото пиете вие — отвърна той.

Анджела запари чай и потърси бурканчето с мед, който използваше за подсладител.

— Днес се прибирате необичайно рано — подхвърли Калхоун.