Джеймс Купър - Ловецът на елени

— Ти си още момче, Ловецо, заблудено и объркано от лукавостта на делауерите и невежеството на мисионерите — извика той с обичайното си пренебрежение към външните форми на речта, което се случваше с него, когато беше възбуден. — Ти можеш да се смяташ за брат на червенокожите, а з обаче ги считам за животни, в която няма нищо човешко освен лукавството. Че у тях има лукавство, това признавам. Но то съществува и у лисицата, та дори и у мечката. Аз съм по-възрастен от теб и съм живял повече в горите — живял съм, ако щеш, винаги в тях — и на мен няма защо да разправяш какво е или какво не е индианецът. Ако искаш да те смятат за дивак, кажи си го, и аз ще те представя като такъв пред Джудит и стареца. Ще видим тогава как ще те посрещнат.

Сега въображението на Бързия Хари оказа благотворно влияние върху настроението му. Като си представи само как неговият полуводен приятел би посрещнал някого, представен по този начин, той избухна в силен сърдечен смях.

Ловецът знаеше много добре, че всеки опит да се убеди човек като Хари в нещо, противоречащо на предразсъдъците му, би бил безполезен, и затова не изпитваше никакво желание да се залавя за тази работа; и той не съжали, че приближаването на тяхното кану към югоизточната извивка на езерото даде нова насока на мислите му. Сега вече бяха наистина доста близо до мястото, където според Марч се намираше началото на оттока, и двамата почнаха да го търсят с любопитство, което се засилваше още повече от очакването им да намерят там и „ковчега“.

Читателят навярно недоумява как може изобщо да подлежи на съмнение мястото, откъдето почва една по-голяма река, и то при наличността на брегове, високи около двадесет стъпки — особено след като двамата мъже се намираха на не повече от двеста ярда от брега. Не бива обаче да забравяме, че и там, както навсякъде, дърветата и храстите се надвесваха над водата и образуваха над брега такава завеса, че скриваха всяка по-малка извивка на общата му линия.

— През последните две лета не съм идвал към тоя край на езерото — каза Хари и се изправи в лодката, за да се огледа по-добре. — Аха, ето скалата, която подава челото си над езерото. Знам, че оттокът почва някъде близо до нея.

Двамата мъже отново хванаха усърдно веслата и скоро се намериха на няколко ярда от споменатата скала — лодката продължаваше да се носи към нея, макар те да бяха престанали да гребат. Тази скала не беше голяма. На височина имаше не повече от пет или шест стъпки и над езерото се издигаше само половината от нея. Непрекъснатото действие на водата от дълги векове беше заоблило нейния връх така, че по форма той напомняше голям пчелен кошер, само че още по-правилен и загладен, отколкото обикновено.

Докато плаваха бавно покрай нея, Бързият Хари спомена, че всички индианци от тази част на страната знаели добре тая скала и че когато се разделяли през време на лов или поход, обикновено си определяли срещи близо до нея.

— А ето и реката, Ловецо — продължи той, — макар че, прикрита тъй сред храстите и дърветата, тя по-скоро прилича на място за засада, отколкото на отток от езеро като Глимърглас.

Сравнението на Бързия Хари бе доста сполучливо — реката наистина сякаш дебнеше в засада. Нейните високи брегове трябва да бяха на стотина стъпки един от друг; но откъм запад малко и ниско полуостровче се вдаваше толкова напред, щото намаляваше тая ширина близо наполовина. И понеже и тук храстите бяха надвиснали до самата вода, а боровете, напомнящи черковни камбанарии, се издигаха високо и се накланяха към светлината, докато клоните им се сплитаха, окото и отблизо не би могло да открие лесно какъвто и да било отвор в брега, отдето да изтичат водите на езерото. Следа от този отток не можеше да се забележи откъм езерото и горе, между короните на дърветата, защото на пръв поглед цялата гора представляваше непрекъснат килим от листа.

Бавно, носена от течението, лодката навлезе под свод от дървета, гдето слънчевата светлина с мъка си пробиваше път през редките пролуки в шумата и едва смекчаваше мрака под нея.

— Това е естествено прикритие — почти прошепна Хари, който сякаш чувстваше, че мястото изисква прикритост и предпазливост. — Можеш да бъдеш сигурен, че старият Том се е тикнал някъде тук с „ковчега“ си. Ще се спуснем малко надолу по течението и ще го измъкнем.

— Тук май няма място за по-голям плавателен съд — отвърна младият човек. — Струва ми се дори, че едва ли ще се промъкнем лесно и с нашето кану.