Джеймс Купър - Прерията

Тези мъже, които имаха еднакви понятия за слава и се придържаха строго към законите на романтичната чест, нямаха нужда от много думи. Връхлитащият орел скочи от коня и помогна на Боречина също да слезе. Старецът с мъка коленичи и като обърна очи към лицето на съплеменника си, сякаш да му каже „сбогом“, подложи врата си за желания удар. Няколко замаха с томахавката, кръгообразно движение с ножа — и главата се отдели от тялото, считано за по-малоценен трофей. Тетонът яхна отново коня, и то тъкмо навреме, за да отбегне стрелите, пуснати от ожесточените преследвачи, ядосани, че го изпускат. Вдигайки високо главата със страшното, окървавено лице, той препусна с вик на тържество, летейки из равнината, като че наистина го носеха крилете на могъщата птица, в чест на която бе получил ласкателното си прозвище. Връхлитащият орел стигна благополучно селото си. Той беше от малцината сиукси, които се измъкнаха живи от клането през тоя злочест ден и дълго още той единствен от спасилите се имаше смелостта да се изказва в съветите на своето племе, без да се срамува от себе си.

Ножовете и копията на пеоните спряха бягството на повечето от победените. Победителите разпръснаха дори жените и децата, които се опитваха да се скрият; слънцето отдавна бе потънало зад вълнистата черта на западния хоризонт, когато този безпощаден разгром най-после завърши.

Зората на другия ден се пукна над по-мирна сцена. Кръвопролитието отдавна бе престанало и когато слънцето изгря, лъчите му се разляха из спокойни пустинни простори. Палатките на Ишмаеловия лагер още стояха там, където си бяха и по-рано, но из цялата тая пустош не се забелязваше никаква друга следа от човешки живот. Тук-там кръжаха малки ята лешоядни птици и кряскаха над такова място, където някой тетон с недостатъчно бързи нозе бе намерил смъртта си, но нищо друго не напомняше за неотдавнашното сражение. Реката, която криволичеше сред безкрайните поля, все още можеше да се проследи по мъглата, виеща се над нея, ала сребристите пари, надвиснали над блатцата и потоците, започваха вече да се стапят във въздуха, защото от пламтящото небе се лееше все по-обилна топлина и всичко в тоя обширен край, непознаващ сянка, чувстваше пронизващата й живителна сила. Прерията приличаше на небе след буря — спокойна, тиха и ласкава.

В такава обстановка именно семейството на скватера се събра, за да реши окончателно какво да прави с хората, предоставени на волята му от променливата игра на съдбата в току що описаните събития. Още с първия блед лъч на зората всички живи и свободни обитатели на лагера бяха на крак и дори най-малките в това скитническо племе сякаш съзнаваха, че е ударил часът да се случат неща, които може да изменят за дълго бурния ход на полудивия им живот.

Ишмаел се движеше из малкия си лагер със сериозен вид, като човек, върху чиито плещи неочаквано е паднала отговорността за работи, много по-важни от обикновените случки на неспокойното му ежедневие. Обаче синовете му, които тъй често бяха имали възможност да изпитат непреклонния и суров нрав на баща си, съзираха в мрачното му лице и студения поглед не някакво колебание или съмнение, а по-скоро твърдо намерение да не отстъпва от неумолимите си решения, които както винаги следваше упорито. Дори Естър беше развълнувана от важните събития, които засягаха интересите на семейството й. Макар и да вършеше домашната работа със същото усърдие, с което би залягала и при всякакви други обстоятелства, както земята продължава да се върти, докато земетресенията разкъсват кората й и вулканите ръфат утробата й, все пак нейният глас беше по-тих и поносим от обикновено и макар че не преставаше да хока децата, в думите й, пропити с майчинско достойнство, звучаха по-меки нотки.

Ейбирам както винаги се измъчваше най-много от съмнения и тревоги. Той често извръщаше очи към непроницаемото лице на Ишмаел и в тях се четеше подозрителност, която показваше, че от предишното взаимно доверие и разбирателство не бе останало почти нищо. Погледът му изразяваше ту надежда, ту страх. От време на време той се насочваше към палатката, където се намираше неговата заловена наново пленница, и лицето му се озаряваше от мерзка радост, но след миг, кой знае защо, пак се засенчваше от мрачно предчувствие. Това предчувствие го караше да търси с очи навъсеното, непроницаемо лице на своя зет. Но там виждаше по-скоро причини за тревога, отколкото за надежда, защото на него беше изписана отчетливо страшна истина: Ишмаел бе изтръгнал коравата си душа от влиянието на похитителя и сега мислеше само как да постигне собствените си неизменни цели.