Джеймс Купър - Прерията

Един от вождовете на пеоните, който отстъпваше с последните, падна сломен от многобройните рани, които бе получил, и стана мишена за десетина нови стрели. Сиукските воини, които всъщност не възнамеряваха повече да преследват врата, но не се замисляха колко безразсъдно постъпват, се втурнаха с вик напред, всеки гореше от желание пръв да нанесе удар на мъртвото тяло и така да спечели голямата слава. Пресрещна ги Твърдото сърце с шепа изпитани воини, решени на всяка цена да спасят честта на своя народ от такова поругание. Започна ръкопашен бой, потекоха реки от кръв. Пеоните отстъпваха с тялото на убития, а сиуксите напираха отзад, докато най-после целият им отряд излезе от укритието си и като крещеше оглушително заплашваше да смаже всякаква съпротива само с числения се превес.

И Твърдото сърце, и всеки от другарите му беше готов да умре, но да не изостави тялото на убития, и участта им щеше бързо да бъде решена, ако неочаквано в тоя миг не се бе явила могъща подкрепа, която реши битката в тяхна полза. От горичката вляво се чу вик, последван незабавно от залп на смъртоносните западни пушки. Петима-шестима сиукси се строполиха в предсмъртна агония, а всички останали се вцепениха, сякаш от облаците бе треснала мълния, за да помогне на вълците. Ала след миг разбраха коя беше тая спасителна сила: от гъсталака изскочиха Ишмаел и юначните му синове, които със страшни викове и свирепи лица се нахвърлиха върху вероломните си съюзници.

Това неочаквано нападение сломи духа на тетоните. Много от най-храбрите им вождове бяха вече загинали и всички обикновени воини моментално изоставиха тия, които бяха оцелели. Неколцина най-отчаяни храбреци продължаваха да напират към съдбоносния символ на тяхната чест и намериха благородна смърт под ударите на окопитилите се пеони. Втори пушечен залп от страна на скватера и синовете му затвърди победата.

Сега сиуксите бягаха да се крият надалеч със същото усърдие и устрем, с които само преди няколко минути се бяха хвърляли в боя. Тържествуващите пеони ги преследваха като добре обучени, породисти хрътки. Отвред кънтяха техните победни възгласи и призиви за мъст. Някои от бегълците успяха да отнесат телата на падналите воини, но настигащите ги преследвачи бързо ги принудиха да захвърлял мъртвите заради спасението на живите. Един-единствен опит да се запази честта на сиуксите от поруганието, което техните своеобразни схващания свързваха с притежаването на скалпа на паднал герой, се увенча с успех.

Читателят видя как на сутрешния съвет един от вождовете се противопостави на войнствените изказвания. Но въпреки че напразно бе вдигнал глас за мир, все пак ръката му не се посрами, изпълнявайки бойния си дълг. Споменахме вече за неговата храброст и благодарение главно на неговото мъжество и пример тетоните можаха да се държат тъй юнашки, когато узнаха за гибелта на Матори. Този воин, който на образния език на своето племе се наричаше Връхлитащият орел, последен се отказа от надеждата за победа. Когато разбра, че подкрепата на страшните пушки бе отнела на съплеменниците му скъпо извоюваното предимство, той под дъжд от куршуми се отдръпна мрачно към тайното място във високата, гъста трева, където бе скрил коня си. Тук завари нов и съвсем неочакван съперник, готов да оспори правото му върху коня. Това беше Боречина, престарелият приятел на Матори, който бе надигнал глас против мъдрите съвети на Връхлитащия орел. Старецът, пронизан от стрела, явно беше в предсмъртна агония.

— За последен път вървях по пътеката на войната — каза тъжно старият воин, когато видя, че законният собственик бе дошъл да търси коня си. — Нима някой пеони ще отнесе белите коси на сиукс в селото си, да им се присмиват жените и децата?

Връхлитащият орел го улови за ръката, отговаряйки на неговия зов със суров поглед, изпълнен с непоклатима решителност. След това мълчаливо обещание той помогна на ранения да се качи на коня. После изведе жребеца от гъстака, метна се сам на него и като привърза своя другар за пояса си, изскочи на открито в равнината, разчитайки всецяло, че конят, известен с бързината си, ще спаси и двамата. Пеоните скоро забелязаха новите си жертви и неколцина от тях обърнаха конете си, за да ги догонят. Препускаха вече цяла миля, но раненият не издаде нито звук, макар че освен от телесни страдания той се измъчваше и душевно, като виждаше, че враговете се приближават с всеки скок на конете си.

— Спри — каза Боречина и вдигна слабата си ръка, давайки знак на другаря си да задържи коня. — Орелът на моето племе трябва да разпери крилете си по-широко. И да отнесе белите коси на стария воин в селото на мургаволиките!