Агата Кристи: Десет малки негърчета

„Изглежда уплашена до смърт“ — помисли си Вера.

Точно така, жената умираше от страх!

Вера усети, че я полазват тръпки. От какво ли, за бога, се боеше тази жена?

— Аз съм новата секретарка на мисис Оуън — каза любезно Вера. — Предполагам, това ви е известно.

— Не, мис, нищо не зная. Оставен ми е само списък на дамите и господата с разпределението на стаите.

— Мисис Оуън не спомена ли моето име? Мисис Роджърс премига.

— Аз самата не съм виждала още мисис Оуън. Ние с мъжа ми пристигнахме само преди два дни.

„Невероятни са тия двамата“ — помисли си Вера. А гласно изрече:

— Кой друг работи в къщата?

— Само аз и Роджърс, мис.

Вера се намръщи. Осем души ще гостуват в къщата — десет заедно с домакина и домакинята, — а само двама прислужници.

— Добра готвачка съм, а Роджърс умее всичко. И аз не знаех, че ще има толкова гости.

— Смятате ли, че ще се справите?

— О, да, мис. Но ако има често толкова много посетители, може би мисис Оуън ще наеме допълнителна прислуга.

— Надявам се — каза Вера.

Мисис Роджърс тръгна към вратата. Стъпвате съвършено безшумно, сякаш сянка излезе от стаята.

Вера приближи до прозореца и седна. Обземаше я нарастващо безпокойство. Всичко изглеждаше тъй странно. Отсъствието на семейство Оуън, бледата като призрак мисис Роджърс. И гостите!… Да, и гостите изглеждаха странни. Твърде необичайна компания.

„Поне да се бях срещнала с тези Оуън… — помисли си Вера. — Що за хора ли са?“

Младата жена стана и закрачи тревожно напред-назад.

Безупречно наредена стая. Обзаведена модерно до най-малката подробност. Ослепително бели килими върху лъснатия паркет… пастелен цвят на стените… дълго огледало с лампи от двете страни. Полица над камината без никакви украшения по нея, освен голяма мечка от бял мрамор — съвременна скулптура, в която бе поставен часовник. Над камината в блестяща хромирана рамка бе поставен лист пергамент с някакво стихотворение.

Вера се зачете в него. От дете помнеше тази детска песничка.

Вера се усмихна. Естествено! Та това е Негърският остров.

Тя отново седна край прозореца и се загледа към морето. Колко необятно беше то! От нейния прозорец суша не се виждаше… само безбрежна морска синева… леко развълнувана под лъчите на залязващото слънце.

Морето, съвсем спокойно днес… понякога е тъй жестоко… Морето, което те тегли надолу към своите бездни… Удавен… намерили го удавен… в морето… удавен… удавен…

Не, тя не иска да си спомня… не иска да мисли за това!

То е вече минало…

Доктор Армстронг пристигна на Негърския остров тъкмо когато слънцето потъваше зад хоризонта. По пътя се бе разговорил с лодкаря, някакъв местен човек. Любопитен бе да узнае нещо повече за собствениците, но колкото и странно да бе, Наракот не можа да му каже почти нищо. А може би не искаше. Разговорът се въртеше около времето и риболова.

Армстронг се чувстваше изтощен от дългото шофиране. Очите го боляха. Беше се движил все на запад срещу слънцето.

Наистина беше уморен. Спокойствието на морето — тъкмо това му бе нужно сега. Искаше му се да прекара една дълга почивка. Но не можеше да си го позволи. Парите не бяха пречка, разбира се, просто не биваше да отсъства продължително. Днес хората бързо те забравят. Точно сега, когато усилията му се възнаграждаваха, нямаше право да изчезне.

„Поне тази вечер мога да си мисля, че съм дошъл за дълго… че съм напуснал Лондон и Харли стрийт и всичко останало.“

Всеки остров създава впечатление за някаква приказност, в самата дума се крие вълшебство. Връзките със света прекъсват, малкият къс земя се превръща в отделен свят. Свят, от който сякаш никога няма да се върнеш…