Агата Кристи: Десет малки негърчета

По нищо не приличаха на гостите, които посещаваха Елмър Робсън. Слаба усмивка озари лицето на Фред. На това му викаше той истински гуляй. Какво пиене падаше само!

Този мистър Оуън трябва да е съвсем друг човек. Странно наистина, помисли си Фред, никога досега не беше виждал нито мистър Оуън, нито жена му. Те не бяха идвали в селото. Поръчките получаваше чрез мистър Морис, парите също. Нарежданията винаги бяха ясни и точни, плащанията не се бавеха, и все пак имаше нещо тъмно в цялата работа. Май и във вестниците писаха. Наракот вече бе убеден, че не му е чиста работата на новия собственик.

Може би все пак мис Гейбриъл Търл бе купила острова. Наракот бе склонен да се откаже от това предположение, като огледа пътниците. Едва ли някой от тях имаше нещо общо с филмова звезда.

Той безстрастно изучаваше лицата им.

Една стара мома — вкисната донемайкъде. Много такива беше срещал. Бас държеше, че е голяма проклетия. Възрастният господин беше военен, това отдалеч си личеше. Младата дама бе хубавичка, но съвсем обикновена, без никакъв блясък. Не можеше да се сравнява с красавиците от Холивуд. Грубоватият веселяк не беше истински джентълмен. Бивш търговец, нищо повече, каза си Фред. Онзи до него, измършавял и с неспокоен поглед, виж, той беше интересна птица. Нищо чудно да е някой от киното…

Един-единствен от тия в лодката му се струваше приемлив. Онзи, който пристигна последен с колата. Каква кола само! Такава досега не беше се мяркала в Стикълхейвън. Трябва да струва сума пари. Това се вика мъж на място. В богато семейство е роден — личи си. Ако и останалите бяха като него, виж, тогава друга работа.

Като си помисли човек, всичко е доста странно, дори подозрително…

Моторницата разпени водата край брега и спря. Най-после видяха къщата. От южната страна островът изглеждаше съвсем друг. Брегът плавно се спускаше надолу. Сградата бе обърната на юг, ниска и нашироко застроена, с модерна фасада и огромни прозорци, пропускащи обилна светлина.

Изумителна къща, за каквато може само да се мечтае!

Фред Наракот изключи мотора и лодката леко се плъзна в заливчето между скалите.

— Сигурно не е лесно да акостирате тук при лошо време — подхвърли сухо Филип Ломбард.

Забележката му сякаш развесели Фред.

— До острова не може да се припари, когато духа от югоизток. Случвало се е повече от седмица да остане недостъпен.

„Вероятно снабдяването е трудно — помисли си Вера Клейторн. — Това е то да живееш на остров. Човек трябва да мисли предварително за всичко.“

Дъното на лодката застърга в скалата. Фред Наракот и Ломбард първи слязоха и помогнаха на другите да стъпят на сушата. Наракот завърза лодката за халка в скалата, сетне поведе гостите нагоре по стъпалата, издълбани в самия камък.

— Очарователно местенце! — възкликна възторжено генерал Макартър, ала се чувстваше някак неспокоен. Имаше нещо необяснимо.

Когато стъпиха на терасата, хората се поободриха. Пред отворената врата на къщата ги очакваше почтителен прислужник и неговата сериозност им вдъхна увереност. Къщата наистина беше много красива, пък и от терасата се откриваше прелестна гледка…

Прислужникът пристъпи напред и леко се поклони. Беше висок и слаб, с посивели коси и твърде достолепен вид.

— Моля, последвайте ме!

В просторния салон бяха сервирани напитки. Наредените бутилки повдигнаха духа на Антъни Марстън. Тъкмо се питаше какво търси сред тия чудаци. Неговата среда бе съвсем различна! Какво ли е имал предвид Хрътката, за да го събере с тези тук? Е, поне пиенето е на ниво. Не липсва и лед.

Какво се бе разбъбрил прислужникът?

Мистър Оуън… за жалост възпрепятстван… щял да пристигне едва утре… наредил нищо да не липсва на гостите… Стаите им били готови. Вечерята сервират в осем…

Мисис Роджърс поведе Вера към стаята й на горния етаж. В дъното на коридора отвори някаква врата и я въведе в луксозно обзаведена спалня с огромен прозорец, обърнат към морето, и друг, който гледаше на изток. Младата жена радостно възкликна.

— Надявам се, всичко е по ваш вкус, мис?

Вера се огледа. Куфарите бяха донесени, багажът — разопакован. През отворената врата насреща се виждаше банята, облицована с бледосини плочки.

— Благодаря ви, всичко е наред.

— Ще ми позвъните, ако имате нужда от нещо, нали, мис?

Мисис Роджърс имаше плътен монотонен глас. Вера я огледа с любопитство. Толкова е бледа, сякаш кръв не тече във вените й, истински призрак! А иначе е дори достолепна на вид с тази опъната назад коса и черната рокля. Очите й бяха необикновено светли, а погледът им като че ли никъде не смееше да се задържи.