Агата Кристи: Десет малки негърчета

Отпуснал се от прекрасното вино, съдията Уоргрейв бе станал забавен. Доктор Армстронг и Тони Марстън с удоволствие слушаха хапливите му коментари. Открили, че имат общи познати, мис Брент и генерал Макартър бъбреха приятелски. Вера Клейторн проявяваше жив интерес към Южна Африка, а мистър Дейвис обстойно отговаряше на въпросите й. Ломбард бе мълчалив слушател на техния разговор. Веднъж-дваж замислено примижа. От време на време погледът му внимателно се спираше върху нечие лице.

— Странни фигурки — неочаквано се обади Антъни Марстън.

В средата на кръглата маса върху стъклена поставка бяха подредени няколко дребни порцеланови статуетки.

— Негърчета — продължи Тони. — Негърски остров. Предполагам затова са тук.

Вера се наведе, за да ги разгледа отблизо.

— Интересно, колко ли са? Ама че забавно! — възкликна тя. — Това трябва да са десетте малки негърчета от детската песничка. Има я в стаята ми в рамка над камината.

— В моята също — обади се Ломбард.

— И в моята.

— И в моята.

Оказа се, че всички имат в стаята си песничката.

— Забавно хрумване! — заключи Вера.

— Детинщина! — промърмори съдията Уоргрейв и си наля още вино.

Емили Брент и Вера Клейторн се спогледаха. Двете се изправиха едновременно и се оттеглиха в салона.

Вратите към терасата бяха отворени. Откъм морето се носеше шумът на прибоя.

— Обичам този звук — каза Емили Брент.

— Аз пък го мразя! — отсече Вера.

Мис Брент изненадано я погледна и Вера се изчерви. За миг се овладя и додаде:

— Тук едва ли е много приятно по време на буря.

— През зимата вероятно затварят къщата. Сигурно е трудно да задържат прислугата.

— То и без това не е лесно да се намерят прислужници.

— Провървяло й е на мисис Оливър с тези двамата. Жената е добра готвачка.

„Чудно как възрастните винаги объркват имената“ — помисли си Вера, след което добави:

— Да, мисис Оуън е имала късмет.

Емили Брент бе извадила ръкоделие от чантата си. Готвеше се да вдене иглата, но се сепна:

— Оуън? Оуън ли казахте?

— Да.

— Не познавам човек с такова име.

— Но нали… — изумено я погледна Вера.

Младата жена не успя да довърши. Вратата се отвори и господата се присъединиха към тях. Роджърс ги следваше с кафето.

Съдията се настани недалеч от Емили Брент, а Армстронг седна при Вера. Тони Марстън приближи до отворения прозорец. С чистосърдечно изумление Блор се загледа в малка бронзова фигурка — очевидно не можеше да разбере дали тези странни ръбове са изображение на женски форми. Генерал Макартър бе опрял гръб в полицата на камината и подръпваше замислено мустаците си. Вечерята наистина беше чудесна. Това бе подобрило настроението му. Ломбард разлистваше един брой на „Пънч“, който взе от масичката, отрупана с вестници и списания.

Роджърс сервираше. Кафето беше чудесно — силно и горещо.

След обилната вечеря всички се бяха почувствали доволни от себе си и от живота. Стрелките на часовника показваха девет и двайсет. В стаята цареше тишина. Спокойна, омиротворителна.

В този миг се разнесе Гласът. Неочакван, неестествен, пронизващ…

„Дами и господа! Моля за тишина!“

Всички в стаята се стъписаха. Започнаха да се оглеждат, задириха с очи източника на гласа. Чий бе този глас?

„Обвинени сте в следните престъпления — продължи непознатият.

Едуард Джордж Армстронг — за това, че на 14 март 1925 година е предизвикал смъртта на Луиза Мери Клийс;

Емили Карълайн Брент е отговорна за съдбата на Биатрис Тейлър, починала на 5 ноември 1931 година;

Уилям Хенри Блор е причинил смъртта на Джеймс Стивън Лендор на 10 октомври 1928 година;

Вера Елизабет Клейторн — на вашата съвест тежи Сирил Огилив Хамилтън, загинал на 11 август 1935 година;

Филип Ломбард — виновен сте за измирането на двадесет и един души от източноафриканско племе;

Джон Гордън Макартър — на 14 януари 1917 година вие изпратихте на явна гибел Артър Ричмънд, любовник на вашата жена;

Антъни Джеймс Марстън — на 14 ноември миналата година убихте Джон и Луси Кум;

Томас Роджърс и Етел Роджърс — през май 1929 година вие станахте причина за кончината на Дженифър Брейди.

Лорънс Джон Уоргрейв — заради вас умря Едуард Ситън през юни 1930 година.

Обвиняеми, можете ли да кажете нещо в своя защита?“

Гласът замлъкна.

След първия миг на вцепенение се разнесе оглушителен трясък! Роджърс бе изпуснал подноса с кафето.