Агата Кристи: Десет малки негърчета

„Напускам обикновения живот“ — каза си той.

Усмихна се и започна да гради планове, фантастични планове за бъдещето. Все така усмихнат, той се изкачи по издълбаните в камъка стъпала.

На терасата бе седнал възрастен господин. Армстронг познаваше отнякъде този човек. Къде бе срещал това жабешко лице, врат като на костенурка, тази прегърбена фигура… и бледите проницателни малки очи? Да, разбира се, съдията Уоргрейв. Някога бе давал показания пред него. Обикновено изглеждаше полузаспал, но станеше ли дума за някоя буква от закона, умът му заработваше безотказно. Умееше да се наложи на съдебните заседатели — говореше се, че е способен да им внуши каквото пожелае. Веднъж-дваж бе успял да изтръгне от тях твърде необичайни присъди. Някои го наричаха „съдия-палач“.

Кой можеше да предположи, че ще се срещнат тук… сякаш накрай света?

„Армстронг? — каза си съдията Уоргрейв. — Беше свидетел веднъж, помня го. Много точен и предпазлив. Докторите са големи глупаци. А най-вече тези от Харли стрийт.“ И той с несдържана злоба си припомни неотдавнашния си разговор с един мазен лицемер от същата тази улица.

— Напитките са в салона — изръмжа съдията.

— Първо ще отида да изкажа почитанията си на нашите домакини.

Съдията отново притвори очи и напълно заприлича на влечуго.

— Това е невъзможно — промърмори той.

— Че защо? — учуди се Армстронг.

— Няма нито домакин, нито домакиня. Положението е доста странно. Не ми е ясно какво става тук.

Доктор Армстронг го изгледа продължително. Вече беше решил, че старецът е заспал, когато Уоргрейв отново се обади:

— Познавате ли Констанс Кълмингтън?

— Мисля, че не.

— Няма значение. Твърде странна личност… почеркът й е абсолютно нечетлив. Тъкмо се питах дали правилно съм разбрал поканата.

Доктор Армстронг поклати глава и продължи нагоре към къщата.

„Констанс Кълмингтън — повтори наум съдията. — Вятърничава като всяка жена.“

Мисълта му се насочи към двете гостенки — дръпнатата стара мома и секретарката. Момичето не го интересуваше — самоуверено нахално девойче. Всъщност жените бяха три заедно с Роджърс. Странно същество. Изглеждаше уплашена до смърт. Почтено семейство, пък и си разбират от работата.

В този миг Роджърс излезе на терасата.

— Дали очакват лейди Констанс Кълмингтън? — попита съдията.

Роджърс се втренчи в него изненадано.

— Не, сър… Поне на мен не ми е известно.

Съдията повдигна вежди и изсумтя.

„Негърски остров, а? — помисли си той. — Всичко е ясно като негър в тъмното.“

Антъни Марстън влезе в банята. Предвкусваше удоволствието от горещата вода. Целият се бе схванал от дългото шофиране. Не мислеше почти за нищо. Той беше човек на чувствата… и на действието.

„Ще трябва да издържа“ — напомни си той и проходи всяка мисъл от съзнанието си.

Гореща вана… умората ще изчезне… ще се избръсне… след това коктейл… и вечеря.

А после?

Мистър Блор връзваше вратовръзката си. Не беше сръчен в тези неща.

Добре ли изглежда? Доволен беше от вида си.

Тия хора не бяха проявили особена любезност към него… Как само се споглеждаха… като че ли вече знаеха…

Сега всичко беше в негови ръце.

Сигурно ще се справи.

Вдигна очи към детската песничка, поставена в рамка над камината. Добро хрумване!

„От дете помня този остров — помисли си. — Кой да предположи, че ще се нагърбя с подобна работа, и то точно тук? Може би е добре, дето човек не знае отнапред какво го чака.“

Генерал Макартър се мръщеше на отражението си в огледалото.

По дяволите, цялата тази история беше страшно подозрителна! Не това очакваше той…

Като нищо щеше да намери извинение… да зареже всичко и да си замине.

Но моторната лодка се бе върнала на брега.

Няма как, трябваше да остане.

Този Ломбард например… доста е съмнителен. Не му е чиста съвестта. Бе готов да се закълне, че преценката му е правилна.

Гонгът удари за вечеря, Филип Ломбард излезе от стаята си и тръгна към стълбите. Пристъпваше като пантера — плавно и безшумно. В него наистина имаше нещо котешко. Приятен наглед хищник.

Той се подсмихва.

Значи цяла седмица?

Твърдо бе решил да се позабавлява добре.

Вечерята беше към края си.

Храната бе вкусно приготвена, а виното — отлично. Роджърс се оказа съвършен прислужник.

Настроението на гостите се беше подобрило чувствително. Разговаряха по-свободно, дори сърдечно.