Агата Кристи - Пет малки прасенца

Еркюл Поаро изгледа с интерес и одобрение младата жена, която тъкмо въвеждаха в стаята. Писмото й не съдържаше нищо определено — беше просто молба за среща, без ни най-малко да засяга причините за тази молба. Посланието бе кратко и делово. Само необработеният почерк издаваше, че Карла Льомаршан е млада.

И ето, сега самата тя стоеше пред него — високо, стройно момиче в зората на своите двадесет години. След такава жена винаги се обръщат. Дрехите й бяха хубави: полата и палтото — скъпи, с отлична кройка и богато украсени с кожи. Главата си държеше грациозно изправена, имаше широко чело, нос с чувствителни ноздри и решителна брадичка. От нея бликаше живот. Всъщност не толкова красотата й, колкото тази нейна жизненост беше отличителната й черта. Преди идването й Поаро усещаше, че е стар, а сега изведнъж беше млад, жив, енергичен…

Той тръгна към нея, за да я поздрави, и почувствува как тъмносивите й очи внимателно го изучават. Младата жена извършваше щателния си оглед напълно сериозно. Тя седна, взе предложената й цигара, после я запали и помълча минута-две, пушейки, като продължи да се взира в него строго, замислено…

— Да — подхвана тихичко Поаро, — трябва да решите, нали?

— Моля? — сепна се момичето. Макар и леко сипкав, гласът й беше приятен, привлекателен.

— Опитвате се, нали, да решите дали съм просто един шарлатанин, или човекът, който ви трябва?

Тя се усмихна и отвърна:

— Е, да… нещо от този род. Виждате ли, мосю Поаро… вие… вие съвсем не изглеждате така, както си представях.

— А съм и стар, нали? По-стар, отколкото сте предполагали?

— Да, това също — тя се поколеба. — Ще бъда откровена. Искам… трябва да намеря най-добрия!

— Бъдете спокойна — отвърна Поаро. — Аз съм най-добрият.

— Не сте скромен… все пак склонна съм да ви вярвам.

— Човек не използува само мускулите си — каза кротко Поаро. — На мене не ми е нужно да превивам гръб и да измервам отпечатъци от обувки, да събирам фасове или да ровя из стъпканата трева. Достатъчно е да се отпусна в креслото си и да мисля . Ето това — и той потупа леко яйцевидната си глава, — това е, което функционира.

— Зная — отговори Карла Льомаршан. — Точно затова дойдох при вас. Искам да извършите нещо фантастично!

— Звучи обнадеждаващо — каза Поаро, поглеждайки я насърчително.

Карла Льомаршан въздъхна дълбоко.

— Казвам се не Карла, а Каролайн — също като майка ми. Кръстена съм на нея.

Тя замълча за миг.

— И въпреки че всички ме знаят като Льомаршан, моето истинско име е Крейл.

Поаро смръщи чело озадачен.

— Крейл — измърмори той, — като че ли си спомням нещо…

— Баща ми беше художник… доста известен художник. Някои хора твърдят, че е бил велик. Мисля, че наистина е бил такъв.

— Еймиъс Крейл?

— Да — тя замълча, а след това продължи: — Майка ми, Каролайн Крейл, е била съдена за убийството му.

— Аха! — възкликна Поаро. — Сега се сещам, но доста смътно. По това време бях в чужбина. Беше много отдавна.

— Преди шестнадесет години — отвърна момичето.

Изведнъж лицето й силно побледня, а очите й се превърнаха в два горящи въглена.

— Разбирате ли? Тя е била съдена и осъдена… Не я обесили, защото хората чувствували, че има смекчаващи вината обстоятелства. Затова й намалили присъдата на доживотен затвор. Само година след процеса обаче майка ми умряла. Нали разбирате? Всичко е отминало, приключено, свършено…

— И тъй? — тихо попита Поаро.

Момичето, наречено Карла Льомаршан, притисна дланите си една в друга. Заговори бавно, със запъване, като някак странно и болезнено натъртваше всяка дума.

— Трябва да разберете точно каква е моята роля. По онова време, когато това се случило, съм била на пет години — твърде малка, за да проумявам нещо. Разбира се, спомням си майка си и баща си и как изведнъж трябваше да напусна дома си и да замина за провинцията… Помня прасенцата и една симпатична пълна жена — жената на фермера — и това, че всички бяха много добри с мене… Спомням си също съвсем ясно как всеки ме гледаше особено — някак плахо, гузно… Аз, естествено, знаех, както всички деца, че нещо не е наред, но не знаех какво… След това се качих на кораба. Беше чудесно! Плавахме дълго и накрая се озовах в Канада. Посрещна ме чичо Саймън. С него и леля Луиза заживях в Монреал, а когато питах за мама и татко, казваха ми, че скоро ще дойдат. А после… после, струва ми се, забравих. Само знаех, че са умрели, без всъщност някой да ми го е казвал, защото по това време вече не се сещах за тях. Бях много щастлива, чичо Саймън и леля Луиза бяха много мили с мене, ходех на училище, имах много приятели и съвсем забравих, че някога името ми не е било Льомаршан. Леля Луиза ми каза, че в Канада ще се казвам така, и тогава това ми се видя съвсем логично — просто такова беше канадското ми име. Но, както вече казах, накрая съвсем забравих, че някога съм имала друго име.