Агата Кристи - Пет малки прасенца

Тя предизвикателно издаде напред брадичката си.

— Погледнете ме — ако ме срещнете на улицата, ще си кажете: „Ето това момиче няма никакви грижи!“ Нали? Богата съм, с превъзходно здраве и достатъчно приятна външност. Умея да се забавлявам. На двадесет години не бих си сменила мястото с нито едно момиче на света. Вече започнах да се питам обаче за майка си и баща си: кои са били и с какво са се занимавали. Аз бях длъжна да разбера най-после… Но хората сами ми казаха, когато навърших двадесет и една години 1 1 Според английските закони пълнолетие се навършва на двадесет и една години. . Трябваше да го направят, първо, защото тогава станах пълноправна господарка на парите си, и после, знаете ли, заради писмото… писмото, което майка ми оставила за мене, когато умирала.

Изражението й се промени, стана непроницаемо. Очите й не бяха вече горящи въглени, а две тъмни, мрачни езера.

— Тогава научих истината: майка ми е била осъдена за убийство. Беше доста… ужасно.

Настъпи кратко мълчание.

— Има и нещо друго, което трябва да ви кажа: сгодена съм и ще се омъжа. Всички говореха, че трябва да чакаме, докато навърша двадесет и една години. Когато научих истината, разбрах защо.

Поаро се размърда и се обади за първи път.

— Как реагира годеникът ви? — попита той.

— Джон ли? Не искаше и да знае. Казваше, че нямало никакво значение, поне не и за него. Той и аз сме били Джон и Карла и миналото било без значение.

Тя се наведе напред.

— Още сме годеници, но все пак вие знаете, че има значение — за мене, а също и за Джон. И не миналото има значение за нас, а бъдещето. — Карла сви ръцете си в юмруци. — Искаме да имаме деца. И двамата искаме деца, но не желаем да ги гледаме как израстват в страх.

— А нима сред праотците на всеки един от нас не се среща и злото, и насилието?

— Не ме разбирате. Така е, естествено, но пък хората обикновено не знаят за това. А ние знаем. Злото е много близо до нас. Понякога виждам как Джон ме гледа… такъв един бърз поглед — просто стрелване с очи. Ами ако се бяхме оженили и се бяхме скарали и Джон ме погледнеше така… сякаш… сякаш не знае какво да мисли?

— Как е бил убит баща ви? — попита Поаро.

Гласът на Карла беше ясен, нетрепващ:

— Бил е отровен.

— Разбирам.

Настъпи мълчание. После момичето заговори спокойно и делово:

— Слава богу, че сте така разумен. Вие разбирате, че има значение и какво се крие зад всичко това. Поне не се опитвате да замажете работата и да ме утешавате.

— Разбирам много добре — отвърна Поаро. — Това, което не разбирам, е какво искате от мен!

— Искам да се омъжа за Джон — каза простичко Карла. — Ще направя всичко възможно да се омъжа за него. И искам да имам най-малко две дъщери и двама синове. А вие ще направите това възможно.

— Имате предвид аз да обясня на годеника ви? Ах, не! Що за глупости говоря! Вие предлагате нещо съвсем различно. Кажете ми какво сте наумили.

— Чуйте, мосю Поаро. Чуйте и разберете съвсем ясно: наемам ви да разследвате убийство.

— Искате да кажете…?

— Да, точно това искам да кажа. Убийството си е убийство независимо от това, дали е станало вчера, или преди шестнадесет години.

— Но, мое мило момиче…

— Чакайте, мосю Поаро, още не сте чули всичко. Има едно много важно обстоятелство.

— Да?

— Майка ми е била невинна.

Еркюл Поаро потърка носа си и измърмори:

— Хм, аз, естествено, разбирам, че…

— Не съм сантиментална. Нейното писмо е налице. Оставила го е за мене, преди да умре. Трябвало е да ми го предадат, когато навърша двадесет и една години. Единствената причина, поради която го е написала, е: аз да бъда сигурна — нищо друго! — да бъда винаги сигурна, че тя не го е извършила, че е невинна.

Поаро погледна замислено младото жизнено лице, взиращо се в него с ревностна убеденост, и полека изрече:

— Tout de même… 2 2 Все пак (фр.). — Б.пр.

Карла се усмихна.

— Не, майка ми не беше такава. Може би мислите, че е излъгала от сантименталност? — Тя се наведе напред настойчиво. — Слушайте, мосю Поаро, има неща, които децата знаят доста добре. Помня майка си — откъслечни представи, разбира се, но съвсем добре си спомням каква бе същността й като човек. Тя никога не лъжеше, било то и благородно. Ако трябваше да отида на зъболекар или да ми извадят трън от пръста, или нещо друго — тя винаги ми казваше. Казваше ми, когато трябваше да изтърпя болка. Истината беше естествен импулс за нея. Мисля, че не я обичах много, но й вярвах. Все още й вярвам. Щом като тя твърди, че не е убила баща ми, значи не го е убила. Не е човек, който ще вземе най-тържествено да лъже, когато знае, че умира.