Агата Кристи: Десет малки негърчета

Тримата се качиха в таксито. Колата пое по опустелите улици на Оукбридж и скоро излезе на шосето за Плимът. След около миля свиха по криволичещ черен път, стръмен, тесен, обгърнат от зеленина.

— Не познавам тази част на Девън — обади се генерал Макартър. — Моето малко имение е в източния му край, до самата граница с Дорсет.

— Много е красиво тук — въздъхна Вера. — Хълмове, червена земя и тази зеленина, всичко е толкова пищно.

— За мен е прекалено закътано — намеси се Ломбард. — Предпочитам по-открити места, където нищо не спира погледа.

— Вие май доста сте скитали по света, познах ли? — запита генерал Макартър.

— Бил съм тук и там — сви рамене капитанът.

А наум си каза: „Още малко и ще ме попита на колко съм години и дали съм участвал във войната. Тия старчоци само това ги вълнува.“

Но генерал Макартър дори не спомена войната.

Изкачиха се по стръмния склон на някакъв хълм, сетне се спуснаха от другата му страна и се озоваха в Стикълхейвън — скупчени малки къщи и една-две рибарски лодки, изтеглени на брега.

И ето, за пръв път съзряха Негърския остров, огрян от лъчите на залязващото слънце.

— Колко навътре в морето е! — възкликна Вера. Представата й за острова бе съвсем друга. Очакваше да

го види близо до брега, с бяла къща, гостоприемно разтворила врати. От пътя не се виждаше никаква сграда. Различаваха се само мрачните очертания на скалния силует — гигантско подобие на негърска глава. В цялата картина се таеше нещо зловещо. Младата жена зиморничаво потръпна.

Пред малката кръчма „Седем звезди“ бяха седнали трима души. Попрегърбената фигура на съдията се набиваше в очи, не по-малко интригуваща бе изправената стойка на мис Брент, третият бе едър, грубоват на вид мъж, който направи крачка напред и ги заговори:

— Решихме да ви изчакаме. Ще пътуваме заедно. Позволете да ви се представя. Името ми е Дейвис. Роден съм в Натал, Южна Африка, xa-ха! — Той гръмко се засмя.

Съдията Уоргрейв го изгледа с нескрита досада. Сякаш всеки момент щеше да се разпореди съдебната зала да бъде опразнена. Очевидно и мис Брент се отнасяше с недоверие към хората от колониите.

— Някой иска ли да пийне нещо, преди да отплаваме? — понита мистър Дейвис като гостоприемен домакин.

Поканата му остана без отговор.

— Да тръгваме тогава — предложи той и махна с ръка. — Любезните стопани сигурно вече ни очакват.

При добро желание той вероятно щеше да забележи странното притеснение, обхванало групата. Като че самото споменаване на техните домакини ги сковаваше.

В отговор на дадения от Дейвис знак подпрелият се на зида човек се приближи. Походката му издаваше, че е моряк. Мъжът имаше обветрено лице и тъмни очи, чийто поглед трудно можеше да бъде срещнат.

— Готови ли сте за тръгване? — попита той с характерния за жителите на Девън мек изговор. — Лодката ни чака. Ще дойдат още двама господа, но те ще пътуват с колите си. Мистър Оуън поръча да не се бавим заради тях.

Всички се изправиха. Водачът им тръгна напред по каменния кей, за който бе завързана малка моторница.

— Много е малка тази лодка — възкликна Емили Брент.

— Хубава ми е лодката, мадам — увери я собственикът. — С нея спокойно можете да стигнете чак до Плимът.

— Но ние сме много хора — намръщи се съдията Уоргрейв.

— Може да побере още толкова, сър.

— Няма нито страшно — успокои ги Ломбард с приятен глас. — Времето е прекрасно, а морето — тихо.

Макар и не напълно убедена, мис Брент се остави да я настанят в лодката. Спътниците й я последваха. Все още никой от групата не нравеше опит да се сближи с останалите. Сякаш всеки бе изпълнен с подозрение към другите.

Морякът се гответе да оттласне лодката от стената на кея, но внезапно спря.

По стръмната селска уличка се бе задала кола. Толкова мощна и толкова красива, сякаш не беше истинска. Зад волана седеше млад мъж с разрошени от вятъра кестеняви коси. Огрян от лъчите на залязващото слънце, той приличаше на млад бог, на герой от северна сага.

Пронизителният вой на клаксона отекна в скалистия залив.

Фантастична гледка! Антъни Марстън сякаш идеше от някакъв нереален свят. Много скоро мнозина от присъстващите щяха да си припомнят този миг.

Седнал до мотора, Фред Наракот наблюдаваше чудаците, които бе качил в лодката си. Не така си представяше той гостите на мистър Оуън. Очакваше да са далеч потискани. Елегантни жени, мъже в летни спортни костюми, всичките много богати и високомерни.