Агата Кристи: Десет малки негърчета

— Помни, млади човече! Съдният ден е близо!

Мистър Блор се отпусна на мястото си: „За теб, приятелю, съдният ден е по-близо, отколкото за мен!“ — мислено отвърна той на своя доскорошен спътник.

На мистър Блор и през ум не му минаваше, че може да греши.

Пред гарата в Оукбридж се бяха събрали няколко души и се оглеждаха нерешително. Отзад чакаха носачите с куфари в ръце.

— Джим! — провикна се един от тях. Шофьорът на едно такси приближи.

— Вие да не сте за Негърския остров? — попита той с мек девънски изговор.

Четиримата пътници потвърдиха едновременно, след което смутено се спогледаха.

Шофьорът предпочете да се обърне към най-възрастния от тях, съдията Уоргрейв:

— За вас са поръчани две коли, сър. Едната ще изчака пътническия влак от Ексетър… не повече от пет минути… С него пристига един господин. Кой от вас е готов да остане? Така ще пътувате по-удобно.

Вера Клейторн, влязла вече в ролята на секретарка, побърза да предложи:

— Вие вървете… аз ще остана.

В погледа й, в тона на гласа се усещаха онези властни нотки, които неизбежно придобиват хората, свикнали да взимат решения. Все едно се намираше на тенискорт сред група покорни ученички.

— Добре тогава — отсече мис Брент и влезе в таксито, чиято врата шофьорът държеше отворена. Съдията Уоргрейв я последва.

— Аз ще остана с мис… — обади се капитан Ломбард.

— Клейторн — уточни Вера.

— Казвам се Ломбард, Филип Ломбард — представи се капитанът.

Носачите нареждаха куфарите, а в колата съдията Уоргрейв заговори своята спътничка с подобаваща сдържаност:

— Чудесно време, нали?

— Да, наистина — отвърна мис Брент.

„Изискан господин — помисли си тя. — Рядко можеш да срещнеш такива в крайморските курорти. Очевидно мисис или мис Оливър общува с подбрани хора…“

— Познат ли ви е този край? — попита съдията.

— Летувала съм в Корнуол и Торки, но никога не съм посещавала тази част на Девън.

— Аз също идвам тук за пръв път. След миг потеглиха.

— Ако искате, влезте да почакате в колата — предложи шофьорът на второто такси.

— О, не, благодаря — решително отказа Вера. Капитан Ломбард се усмихна.

— Приятно е тук на агънце, освен ако не предпочитате да влезем в сградата.

— Не, не. След задухата във влака тук наистина е чудесно.

— Да, пътуването с влак в такава горещина е голямо изпитание.

— Дано слънчевото време се задържи… Лятото в Англия поднася какви ли не изненади.

— Познавате ли Девън? — попита Ломбард, като не можа да измисли нещо по-оригинално.

— Не, не съм идвала преди. — И в желанието си да изясни час по-скоро своето положение, побърза да добави: — Не съм се срещала и с работодателката си.

— Вашата работодателка ли?

— Ами да. Ще бъда секретарка на мисис Оуън.

— Разбирам. — В държането му веднага настъпи промяна, макар и едва забележима. Той се отпусна и тонът му стана по-уверен. — Доста необичайно, не мислите ли?

— О, не — засмя се Вера. — Секретарката й внезапно заболяла, обадила се в бюрото да й намерят заместничка и те изпращат мен.

— Значи тъй. А ако работата не ви хареса?

— Наета съм временно — отново се засмя Вера. — Само за ваканцията. Иначе работя в девическо училище. Изгарям от любопитство да видя Негърския остров. Доста писаха за него. Наистина ли е толкова интересен?

— Не зная. Не съм го виждал.

— Така ли? Предполагам, семейство Оуън са страшно привързани към него. Що за хора са те? Разкажете ми нещо за тях.

„Ама че неловко положение — помисли си капитанът. — Откъде да знам трябва ли да съм се срещал с тях?“

— По ръката ви пълзи оса. Не мърдайте! — Той замахна уверено. — Край, прогоних я.

— Благодаря ви. Много оси има това лято.

— Сигурно е от горещината. Знаете ли кого чакаме?

— Нямам никаква представа.

В този момент навлизащият в гарата влак пронизително изсвири.

— Това може би е нашият влак — каза Ломбард.

Откъм перона се зададе висок старец с войнишка стойка. Прошарената му коса бе ниско подстригана, белите мустаци — добре поддържани.

Носачът, олюлявайки се под тежестта на големия кожен куфар, го поведе към Вера и Ломбард.

Младата жена пристъпи уверено напред и се представи:

— Аз съм секретарката на мисис Оуън. Колата ни чака. А това е мистър Ломбард — добави тя.

Бледосините очи, запазили своята проницателност въпреки напредналата възраст, изпитателно огледаха Ломбард. Един наблюдателен човек веднага би прочел в тях оценката на стареца: „Добре изглежда. И все пак в него има нещо…“