Агата Кристи: Десет малки негърчета

От няколко години насам започнах да долавям, че у мен постепенно настъпва промяна, че губя контрол над себе си… Вече изпитвах желание по-скоро сам да действам, отколкото да раздавам правосъдие в съдебната зала.

Поисках — и съм готов искрено да си го призная — сам да извърша убийство. Мога да го сравня само с порива на твореца да се изяви. Бях, или можех да бъда, гений в престъпността! Въображението ми, неумолимо възпирано от строгите изисквания на моята професия, тайно се разрасна и ме завладя.

Трябва… аз трябва… трябва да извърша убийство! Нещо повече, то не бива да бъде обикновено! Нека е изумително, фантастично, невиждано! Единствено в този смисъл юношеското ми въображение е останало непокътнато!

Щеше ми се да преживея нещо драматично, нещо невероятно!

Исках да убивам!… Да, исках да убивам…

Колкото и нелепо да се стори на някои, чувствах се скован, препъвах се във вроденото си чувство за справедливост. Невинните не бива да страдат!

И тогава най-неочаквано ми хрумна тази идея… Роди се от случайно подхвърлена забележка. Разговарях с някакъв лекар — нищо и никакъв доктор, без специалност дори. Между другото той спомена колко често стават убийства, които законът не е в състояние да накаже.

Посочи ми като пример действителен случай — възрастна дама, негова пациентка, починала наскоро. Той самият бе убеден, че смъртта й нямало да настъпи, ако двамата й прислужници, мъж и жена, облагодетелствани от завещанието, не я били лишили от нужното лекарство. Този вид престъпления според него не могат да се докажат, и все пак той беше сигурен в заключението си. Накрая добави, че такива неща се случват непрекъснато — предумишлени убийства, ала недоказуеми в съда.

Така започна всичко. Изведнъж разбрах какво да предприема. Реших да извърша не единично убийство, а екзекуция в голям мащаб. Привличаше ме грандиозността на замисъла.

Тогава в съзнанието ми изникна песничката за десетте малки негърчета, позната ми от детинство. Още като двегодишен ме очароваше неумолимото намаляване на броя им… и онова чувство на неизбежност.

Започнах скришом да подбирам жертви…

Тук няма надълго да се разпростирам върху подробностите от подготовката. Бях си изработил вече определен подход за водене на разговор и го следвах с почти всеки срещнат… резултатите изненадаха дори мен. В един санаториум попаднах на случая Армстронг — бъбривата сестра, която се грижеше за мен, в стремежа си да ми докаже колко лошо нещо е пиянството, ми разказа този случай отпреди много години. Някакъв лекар под влияние на алкохола убил пациентката си па операционната маса. Небрежно разпитах сестрата къде е практикувал и скоро разполагах с необходимите данни. Лесно се добрах до името на лекаря и неговата пациентка.

Отново случайно дочут разговор, този път между възрастни офицери, събрали се на приказка в моя клуб, ме насочи към следите на генерал Макартър. Някакъв чудак, завърнал се наскоро от долината на Амазонка, ми разправи за невероятните „подвизи“ на някой си Филип Ломбард. Възмутена дама сподели е мен на остров Майорка тъжната история на една домашна прислужница, работила при пуританката Емили Брент. Избрах Марстън от мнозина, извършили подобни убийства. Липсата на всякакво съчувствие, неспособността му да изпита каквато и да било вина за погубения от него живот, го правеше според мен опасен за обществото тип, който няма право да живее. За мен не представляваше никакво усилие да открия случая с бившия инспектор Блор. Колегите ми в съда без всякакво притеснение, дори много разпалено, разискваха делото Ландор. Стори ми се непростимо, един служител на закопа да излъже в съдебната зала. На неговите думи се вярва по силата на самата му професия.

Най-накрая се запознах със случая на Вера Клейторн. Това стана по време на едно пътуване през Атлантика. Късно една вечер в салона за пушачи останахме само двама души — аз и симпатичен младеж на име Хуго Хамилтън.

Хуго Хамилтън беше нещастен. За да заглуши болката си, бе погълнал значително количество алкохол. В този късен час той търсеше слушател за сълзливата си изповед. Без особени надежди започнах обичайния си, привидно безцелен разпит. Неговият отклик беше просто изумителен. Още си спомням думите му:

„Имате право. Представата на повечето хора за убийството е превратна. То не се състои само в това, да сипеш в нечия чаша арсеник, или да бутнеш врага си от някоя скала, или друго подобно деяние. — Младежът доближи лицето си до моето и ми каза доверително: — Познавах една убийца… добре я познавах, уверявам ви. Нещо повече, бях луд по нея. И господ ми е свидетел, понякога ми се струва, че още съм… Това е ад, казвам ви — същински ад! И знаете ли, тя го направи заради мен… Не съм си го и помислял дори… Жените са такива чудовища… истински чудовища! Кому би хрумнало, че момиче като нея — хубаво, почтено, весело — е способно на такова нещо. Че ще позволи на едно дете само да влезе навътре в морето и ще го остави да се удави… Кой би помислил, че жена е способна на такова нещо?“