Агата Кристи - Смъртта идва като завършек

В този момент й се стори, че никога не е заминавала… Тя приветства тази мисъл…

Ще забрави тези осем години — изпълнени с безгрижно щастие, разкъсани и съсипани от загуба и болка.

Да, забрави ги, изхвърли ги от съзнанието си. Стани си отново Ренизенб, дъщерята на жреца на Ка Имхотеп, лекомисленото, безчувствено момиче. Тази любов към съпруг и брат е била една жестокост, мамеща я със сладостта си. Тя си спомни силните бронзови рамене, усмихнатите устни — сега Кай беше балсамиран, бинтован, предпазен с амулети в пътуването му към другия свят. На този свят Кай няма повече да плува по Нил, да лови риба и да се усмихва на слънцето, докато тя се протяга в лодката с малката Тети в скута и му се смее насреща…

Ренизенб си каза:

„Няма да мисля за това. Свършено е! Ето ме у дома. Всичко е такова, каквото беше. Не след дълго и аз ще стана същата. Всичко ще бъде както преди. Тети вече е забравила. Смее се и си играе с другите дечица.“

Ренизенб се обърна рязко и се отправи към къщата, минавайки покрай няколко натоварени магарета, подкарани към брега. Тя подмина хамбарите и пристройките и през портата влезе в двора. Там беше много приятно. Имаше изкуствено езеро, оградено с цъфнали олеандри и жасмини и засенчено със смокини. Тети и другите деца си играеха при него, пронизително и силно викаха. Ту тичаха, ту се връщаха до малката палатка от едната страна на езерото. Ренизенб забеляза, че Тети си играе с едно дървено лъвче, чиято уста се отваря и затваря, като дърпаш конеца — играчка, която и тя самата обичаше като малка.

Още веднъж, успокоена, си помисли: „Върнах се…“ Нищо не се беше променило тук, всичко вървеше постарому. Животът се бе съхранил такъв, какъвто е, непроменен; сега Тети беше детето, а тя — една от многото майки, заградени от домашните стени, но основата, същността на нещата се беше запазила.

Топката, с която си играеше едно от децата, се отърколи до нейния крак, тя я взе и му я хвърли с усмивка.

Ренизенб отиде на верандата с ярко боядисани колони, влезе в къщата, прекоси голямата централна зала с изрисувани лотоси и макове и стигна в дъното до женските помещения.

До ушите й долетя глъчка от силни гласове и тя отново спря, като се наслаждаваше на познатите стари звуци. Сатипи и Кайт както винаги спореха! Тези така познати нотки в гласа на Сатипи — високи, надделяващи и заядливи! Тя беше съпруга на брат й Яхмос — висока, енергична, гръмогласна жена, с твърдо, властно поведение. Вечно се смяташе за права, тормозеше слугите, намираше недостатъци във всичко, върху всевъзможни неща изливаше с пълна сила ругатни и лични нападки.

Всички се бояха от нейния глас и бързаха да се подчинят на волята й. Яхмос от своя страна изпитваше голямо уважение към непоколебимата си, своенравна съпруга, макар че й позволяваше да се държи сопнато с него по начин, който твърде често разгневяваше Ренизенб.

В паузите между гръмогласните думи на Сатипи се чуваше спокойният, упорит глас на Кайт. Тя беше приятна жена с простичко лице, съпруга на хубавия веселяк Собек. Отдала се бе на децата си и рядко мислеше или казваше нещо, което да не е свързано с тях. Държеше на своето в ежедневните спорове с етърва си, като чисто и просто повтаряше всяко твърдение с тихо, но непоколебимо упорство. Не проявяваше никога гняв и пристрастие и никога не обсъждаше друга страна на въпроса, освен своята. Собек беше крайно привързан към жена си и свободно споделяше с нея всичките си дела, сигурен, че тя ще го чуе, ще изрази одобрение или неодобрение и няма да прояви злопаметност, след като през цялото време умът й е зает да разреши някой проблем, свързан с децата.

— Това е безобразие, ето какво казвам аз — изкрещя Сатипи. — Ако Яхмос не беше толкова мекушав, ни за миг нямаше да изтърпи всичко това! Кой е господарят тук, когато Имхотеп го няма? Яхмос! И като негова съпруга аз първа ще избирам покривки и възглавници. А тази хипопотамка, долна черна робиня, ще…

Тежкият, дълбок глас на Кайт я прекъсна:

— Не, не, малката ми, недей да дъвчеш косичката на куклата. Виж, тук има нещо по-хубаво — сладичко, о, колко е хубаво…

— Колкото до теб, Кайт, нямаш никакво уважение, дори не слушаш какво ти говоря. И не ми отговаряш, държанието ти е ужасно.

— Синята възглавница винаги е била моя… Я виж малката Анк — опитва се да ходи…

— Глупава си като децата си, Кайт, и казвам ти — много ти отива! Но нищо няма да измъкнеш по този начин. Аз съм в правото си!

Ренизенб трепна от една топка, която профуча зад гърба й. Тя се обърна сепнато и добре познатото чувство на неприязън отново я обхвана, защото зад нея беше застанала Хенет.