Агата Кристи - Смъртта идва като завършек

Еза въздъхна.

— Те работят за теб, не забравяй.

— А какво искаш — да ги насърчавам да мързелуват ли? Естествено, че ще работят.

— Те са големи мъже, дори Яхмос и Собек са повече от големи.

— Собек няма усет. Прави всичко не както трябва. А и често пъти е нахален, което няма да търпя. Яхмос е добро, послушно момче…

— Нещо повече от момче!

— Но понякога му повтарям нещата по два-три пъти, преди да ги схване. За всичко трябва да мисля — да бъда навсякъде! През цялото време, докато не съм тук, диктувам на писарите — да пишат пълни наставления, които синовете ми да изпълняват… Не мога да си почина, не мога да се наспя! А сега, когато се прибирам у дома, за да намеря поне малко спокойствие, изглежда, че тук това е безкрайно трудно! Дори ти, майко, отричаш правото ми да имам наложница като другите мъже — и се ядосваш…

Еза го прекъсна:

— Не се ядосвам. Смешно ми е. Голяма занимавка е да наблюдаваш домашните… Но ще ти кажа, че когато отново тръгнеш на Север, най-добре ще е да вземеш момичето със себе си.

— Нейното място е тук, в къщата ми! И тежко на всеки, който се опита да я тормози.

— Не става дума за тормоз. Ала не забравяй, лесно се пали огън в сухи тръни. Казано е, че където има много жени, не е добре…

Еза замълча за миг, после каза бавно:

— Нофрет е красива. Но помни: „Мъжете полудяват по лъскавите нозе на жените и чудно, за миг се превръщат в безцветни халцедони…“

Тя продължи, гласът й стана дълбок:

— „…В нещо дребно, малко, подобно на сън и смъртта идва като завършек…“

Имхотеп слушаше обясненията на Собек за продажбата на дървения материал и заплашително мълчеше. Лицето му беше силно почервеняло, а вените пулсираха на слепоочията му.

Равнодушното изражение на Собек започна полека да се променя. Смяташе да вземе нещата здраво в свои ръце, ала когато лицето на баща му се смръщи, той усети, че заеква и се колебае.

Накрая Имхотеп бързо го прекъсна:

— Да, да, да, мислиш си, че знаеш повече от мен, отклонил си се от моите нареждания, винаги става едно и също — ако не съм тук да огледам всичко… — Той въздъхна. — Какво ще правите без мен, момчета, просто не мога да си представя!

Собек настоя твърдо:

— Имаше една възможност да спечелим повече и аз поех риска. Не можеш вечно да протакаш и да се пазиш!

— Ти ли ще ме кориш за предпазливостта, Собек! Ти, дето винаги бързаш да предприемеш нещо и все погрешно.

— А имам ли възможност всеки път да опитвам това, което съм решил?

Имхотеп каза строго:

— Този път го стори — противно на изричните ми разпоредби…

— Разпоредби? Винаги ли трябва да изпълнявам разпоредби? Аз съм голям мъж.

Имхотеп вече не се владееше и кресна:

— Кой те храни, кой те облича? Кой мисли за бъдещето ти? Кой е загрижен за благополучието ти — и постоянно мисли за благополучието на всички вас? Когато реката беше спаднала и ни застрашаваше глад, не взех ли мерки да ви бъде изпратена храна на Юг? Вие сте щастливци, че имате такъв баща, който да мисли за всичко! И какво искам в замяна? Само да работите усърдно, да давате всичко от себе си и да изпълнявате нарежданията ми…

— Да! — извика Собек. — Ние да работим за теб като роби, за да купуваш злато и скъпоценности за твоята наложница!

Имхотеп пристъпи към него, настръхнал от гняв:

— Безочлив хлапак! Да говориш така на баща си! Внимавай или това няма повече да бъде твой дом — ще вървиш накъдето ти видят очите!

— Ако ти не внимаваш, аз наистина ще си вървя! Аз имам идеи, казах ти, добри идеи, от които щях да спечеля, ако не ме спъваше дребнавата ти предпазливост и ако поне един път можех да направя нещо по свой избор.

— Свърши ли?

Тонът на Имхотеп беше заплашителен. Собек, раздразнен, мърмореше ядосано:

— Да, да, нямам повече какво да кажа — засега.

— Тогава върви да нагледаш добитъка. Сега не е време да се бездейства.

Собек се обърна и тръгна ядосан. Нофрет беше застанала недалеч и когато той мина покрай нея, тя го погледна изкосо и се засмя. От смеха й лицето на Собек почервеня. Той гневно понечи да прекрачи към нея. Тя стоеше неподвижно и го гледаше презрително с присвити очи.

Собек промърмори нещо и продължи в предишната посока. Нофрет отново се изсмя, после бавно тръгна натам, където стоеше Имхотеп, прехвърлил вниманието си към Яхмос.

— Кой дявол те накара да оставиш Собек да работи толкова калпаво? — попита бащата раздразнено. — Трябваше да го спреш! Досега не разбра ли, че той няма мозък да купува и да продава? Мисли си, че всичко може да стане така, както го иска.