Агата Кристи - Смъртта идва като завършек

Яхмос каза, сякаш се извиняваше:

— Не разбираш ли, че ми е трудно, татко? Поръча ми да оставя на Собек продажбата на дървения материал. В такъв случай трябваше да му позволя да направи това, което е решил.

— Което е решил? Което е решил? Той няма право да решава! Трябва да прави това, което аз му наредя — а ти би трябвало да следиш дали го изпълнява точно.

Яхмос се изчерви.

— Аз? Но какви права имам аз?

— Какви права ли? Правата, които аз ти давам.

— Но аз не съм равноправен. Ако бях твой законен съдружник…

Той млъкна, защото се приближи Нофрет. Тя се прозяваше и въртеше ален мак в ръцете си.

— Искаш ли да дойдеш в палатката край езерото, Имхотеп? Там е хладно и те очакват плодове и кедова бира (Бирата е била сред любимите питиета на египтяните. Бел. прев.). Сигурно вече си дал заповедите си.

— Свършвам, Нофрет, свършвам.

Тя го повика с нежен нисък глас:

— Ела сега. Искам да дойдеш сега…

Имхотеп погледна доволно и малко овчедушно. Яхмос побърза да каже, преди баща му да заговори:

— Нека първо да си довършим разговора. Важно е. Искам да те питам…

Нофрет заговори направо на Имхотеп, като обърна гръб на Яхмос:

— Нима не можеш да правиш каквото си искаш в твоята собствена къща?

Имхотеп каза рязко на Яхмос:

— Друг път, сине. Друг път.

Той тръгна с Нофрет, а Яхмос остана на верандата, загледан след тях. Сатипи излезе от къщата и се приближи до него:

— Е — попита настоятелно тя, — говори ли с него? Какво каза той?

Яхмос въздъхна.

— Успокой се, Сатипи. Моментът не беше… подходящ.

Сатипи кресна гневно:

— О, да, ти друго няма да кажеш! Все едно и също повтаряш. Истината е, че се страхуваш от баща си. Кротък си като овчица, трепериш му — няма да застанеш пред него като мъж! Не си ли спомняш какво ми обеща? Казвах ти — от нас двамата аз съм мъжът! Ти обеща: „Ще попитам баща ми веднага, още първия ден.“ А какво стана?…

Сатипи спря не защото беше свършила, а за да си поеме дъх, но Яхмос я прекъсна спокойно:

— Грешиш, Сатипи. Аз започнах да му говоря, но бяхме прекъснати.

— Прекъснати? От кого?

— От Нофрет.

— Нофрет! Тази жена! Баща ти да не позволява на наложницата си да го прекъсва, когато говори за сериозни неща с най-големия си син. На жените не им влиза в работата да се занимават със сделки.

Вероятно Яхмос би искал и самата Сатипи да живее според принципите, които излагаше толкова ревностно, но не беше настроен да приказва. Тя се нахвърли върху него:

— Баща ти трябва да направи така, че да й стане ясно веднъж завинаги.

— Баща ми — каза сухо Яхмос — не даде да се разбере, че не одобрява постъпката й.

— Това е позор — заяви Сатипи. — Тя направо го е омагьосала. Той й позволява да говори и да прави всичко, което си иска.

Яхмос каза замислено:

— Тя е много красива…

Сатипи изсумтя:

— О, само се опитва да изглежда мила. Но не се получава! Невъзпитана е! Хич не я е грижа, че е толкова груба към всички ни.

— Сигурно и ти си груба към нея?

— Аз съм самата любезност. С Кайт се отнасяме към нея най-учтиво. О, няма да има от какво да се оплаче на баща ти. Ние можем да изчакаме нашето време, Кайт и аз.

Яхмос я погледна строго.

— Какво разбираш под това — да изчакате вашето време?

Сатипи се усмихна многозначително и тръгна.

— Разбирам това, което една жена разбира, а ти няма да разбереш. Ние си имаме наши начини — наши средства! Нофрет добре ще стори, ако се поукроти. Кое кара една жена да заживее порядъчно в крайна сметка? Домашните задължения — с другите жени.

Странна важност прозвуча в тона на Сатипи. Тя добави:

— Баща ти няма постоянно да бъде тук… Той отново ще замине за Северните имоти. И тогава ще видим.

— Сатипи…

Тя се засмя — остър, пронизителен смях, и влезе в къщата.

Децата тичаха и си играеха около езерцето. Двете момченца на Яхмос бяха хубави, симпатични малчугани и приличаха повече на Сатипи, отколкото на баща си. Тук бяха и трите деца на Собек, най-малкото от които едва проходило бебе. При тях беше и Тети — здраво, хубаво четиригодишно детенце.

Те се смееха, викаха и подхвърляха топки. Понякога споровете се разгорещяваха и детският гневен плач се разнасяше високо и силно.

Имхотеп седеше близо до Нофрет, сърбаше бира и по едно време промърмори:

— Колко мили са децата, като си играят до водата. Помня, че винаги е било така. Но, по дяволите, какъв шум вдигат само!

Нофрет бързо каза:

— Да, би могло да е много по-тихо… Защо не им кажеш да се махат, докато си тук? В края на краищата когато господарят на къщата желае да си почине, трябва да му бъде оказано полагащото се уважение. Не си ли съгласен?