Агата Кристи - Завесата (Последният случай на Поаро)

— Мога да ви кажа, че никога няма да се омъжа.

— Разбира се, че ще се омъжиш. За какво те е създал bon Dieu 12 12 Bon Dieu (фр.) — добрият Господ. — Бел. пр. ?

— За много неща, надявам се — заяви Джудит.

— Le mariage 13 13 Le mariage (фр.) — бракът. — Бел. пр. преди всичко.

— Добре тогава — реши спора Джудит. — Вие ще ми намерите един добър съпруг, а пък аз ще се грижа за стомаха му много внимателно.

— Тя ми се подиграва — оплака се Поаро. — Но някой ден ще разбере колко мъдри са старите хора.

На вратата се почука отново и в стаята влезе доктор Франклин. Той бе висок, кокалест мъж на трийсет и пет години, с излъчваща решителност брадичка, червеникава коса и светлосини очи. Най-непохватният човек, когото съм срещал, който постоянно се блъскаше в предметите наоколо поради своята разсеяност.

Той налетя в облегалката на количката на Поаро и полуизвърнат промърмори машинално „извинете ме“.

Напуши ме смях, но забелязах, че Джудит остана съвсем сериозна. Предполагам, че подобни неща изобщо не й правят впечатление.

— Нали помните баща ми? — обади се Джудит. Доктор Франклин се стресна, дръпна се нервно, обърна очи и се взря в мен, и ми подаде ръка, като промълви неясно:

— Разбира се, разбира се, как сте? Чух, че ще идвате насам.

После се обърна към Джудит:

— А, мислите ли, че трябва да променим нещо? Ако Не, след вечерята можем да продължим още малко. Ако можем да направим още няколко диапозитиви…

— Не — отвърна Джудит. — Искам да поговоря с баща ми.

— О, да. О, разбира се. — Той се усмихна изведнъж по детски, сякаш се оправдаваше. — Извинете ме… Толкова съм се увлякъл в изследванията си. Но това съвсем не ме оправдава… ставам прекален егоист. Моля ви да ми простите.

Стенният часовник удари и Франклин погледна припряно към него.

— Господи, толкова ли е късно? Ще си имам неприятности. Обещах на Барбара, че ще й почета малко преди вечерята.

Той ни се усмихна и се забърза навън, като не пропусна да се блъсне в рамката на вратата.

— Как е мисис Франклин? — поинтересувах се аз.

— Все така, а може би и по-зле — отговори Джудит.

— Много жалко, че е толкова безпомощна — казах аз.

— Направо може да подлуди някой доктор — рече Джудит. — Лекарите предпочитат здравите хора.

— Колко сте жестоки вие, младите! — възкликнах аз.

— Просто констатирах един факт — студено заяви Джудит.

— Независимо от всичко — намеси се Поаро, — добрият лекар се затича да й почете книжка.

— Голяма глупост — каза Джудит. — Нейната болногледачка може да й чете съвсем добре, ако иска да й четат. Аз лично никак не обичам някой да ми чете на глас.

— Е, добре де, но има различни вкусове — обадих се аз.

— Тя е много глупава жена — реши Джудит.

— Чакай малко, детето ми — рече Поаро, — аз не съм съгласен с тебе.

— Тя не чете друго, освен най-долнопробни романи. Не проявява никакъв интерес към работата на мъжа си. Изобщо не е в течение на съвременните идеи. Само разправя за болестта си на всекиго, който е готов да я слуша.

— Аз все пак твърдя — настоя Поаро, — че тя използва сивото си вещество за неща, за които, ти, мило дете, не знаеш нищо.

— Тя е много женствена, типична жена — каза Джудит. — Постоянно се глези и умилква. Предполагам, че ти харесваш такива жени, чичо Еркюл.

— Съвсем не — намесих се аз. — Той ги предпочита да са огромни и пищни, а най-добре е да са рускини.

— Значи така ме предавате вие, Хейстингс? Баща ти, Джудит, винаги си е падал по кестенявите коси. И не един път си е имал неприятности заради това.

Джудит ни се усмихна снизходително и каза:

— Вие и двамата сте много смешни.

Тя си тръгна, а и аз се надигнах.

— Трябва да си извадя нещата от куфара и да се изкъпя преди вечерята.

Поаро натисна звънчето до себе си и след минута-две в стаята влезе прислужника му. Останах изненадан, че това беше съвсем непознат човек.

— А! Но къде е Джордж?

Прислужникът му Джордж от години работеше за Поаро.

— Джордж замина при семейството си. Баща му е болен. Надявам се, че след известно време ще се върне. Междувременно — той се усмихна на новия си слуга, Къртис ще се грижи за мене.

Къртис се усмихна почтително. Той бе едър мъж, с грубовато и доста глупаво на вид лице.

Докато излизах от стаята, забелязах, че Поаро внимателно заключи кутията с резюметата и изрезките.

Мислите ми бяха напълно объркани, докато вървях но коридора към стаята си.

Същата вечер тръгнах на вечеря с усещането, че целият живот е станал изведнъж някакси нереален.