Агата Кристи - Котка сред гълъбите

— Това може би е най-доброто, което биха избрали — съгласи се Поаро. — Но ще ме извините, ако кажа, че се надявам да не успеят.

— Напълно съм съгласен с вас. Такава хладнокръвна убийца. Но те ще наблегнат на прекрасния й характер, работата й като секретарка при разни известни личности, досието й от войната — контрашпионаж от доста висока класа според мен.

Той придаде особено значение на последните си думи. В гласа му прозвуча намек.

— Чувал съм, че била много добра — бързо каза той.

— Толкова млада, но блестяща, изключително полезна — и за двете страни. Това била професията й и тя не трябваше да се отклонява от нея. Разбирам колко силно е било изкушението — да играе сама и да спечели нещо голямо. — Той тихо добави. — Много голямо.

Поаро кимна.

Мистър Робинсън се наведе напред.

— Къде са те, мосю Поаро?

— Мисля, че вие знаете къде са.

— Честно казано, да. Банките са толкова полезни институции, нали?

Поаро се усмихна.

— Говорете без заобикалки, а, приятелю? За какво са ви?

— Аз чакам.

— Какво чакате?

— Ами да кажем… за предложения?

— Да… разбирам.

— Вие знаете, че те не ми принадлежат. Бих искал да ги дам на човека, на когото принадлежат. Само че това, имайки предвид обстановката, не е много лесно.

— Правителствата се намират в неизгодно положение — отбеляза мистър Робинсън. — Уязвими, така да се каже. Заради петрола, стоманата, урана, кобалта и другите ценни стоки взаимоотношението с другите държави са изключително деликатен въпрос. Най-важното е да можеш да обявиш, че правителството на Нейно величество и т.н., и т.н. няма абсолютно никаква информация по въпроса.

— Само че аз мога да държа този ценен депозит в банката си неограничено дълго.

— Точно така. Именно за това съм дошъл — за да ви предложа да ми ги дадете.

— Аха — каза Поаро. — И защо?

— Мога да ви изтъкна няколко убедителни довода. Тези скъпоценни камъни — за щастие, срещата ни е неофициална и можем да назоваваме нещата с истинските им имена — несъмнено принадлежаха на починалия принц Али Юсуф.

— Известно ми е.

— Негово височество ги дал на командира на ескадрила Робърт Ролинсън заедно със съответните указания. Те трябвало да бъдат изнесени от Рамат и да ми бъдат предадени.

— Притежавате ли някакви доказателства?

— Разбира се.

Мистър Робинсън извади дълъг плик от джоба си. От него измъкна няколко листа хартия. Сложи ги на бюрото пред Поаро. Поаро се наведе над тях и старателно ги прегледа.

— Като че ли имате право.

— Е, тогава?

— Имате ли нещо против, ако ви задам един въпрос?

— Съвсем не.

— Вие лично какво печелите от всичко това?

Мистър Робинсън се изненада.

— Скъпи приятелю. Пари, естествено. Много пари.

Поаро го погледна замислено.

— Стар занаят — каза мистър Робинсън. — При това доста доходен. Има много такива като мене из целия свят. Ние сме, как да го кажа — аранжорите зад кулисите. За крале, президенти, политици, за всички онези, които безпощадната светлина озарява, както се беше изразил един поет. Работим съвместно и помним едно — вярата. Доходите ни са огромни, но ние сме честни хора. Услугите, които извършваме, са скъпо заплатени, но винаги успяваме.

— Разбирам — каза Поаро. — Е, добре! Съгласен съм да удовлетворя молбата ви.

— Мога да ви уверя, че това решение ще задоволи всички. — Погледът на мистър Робинсън се спря за миг върху писмото от полковник Пайкауей, което лежеше до дясната ръка на Поаро.

— Само една минутка. Аз съм човек, а любопитството е присъщо на човека. Какво ще правите с тези скъпоценни камъни?

Мистър Робинсън го погледна. А после едрото му жълтеникаво лице се разтегна в усмивка. Наведе се напред.

— Ще ви кажа.

На улицата играеха деца. Крясъците им цепеха въздуха. Те обстрелваха като канонада мистър Робинсън, който мудно слизаше от ролса си.

Мистър Робинсън блъсна едно от децата настрана и се взря в номера на къщата.

Номер петнадесет. Точно така. Той отвори външната врата и изкачи трите стъпала до входа. Забеляза, че на прозорците има спретнати бели пердета, а медната дръжка на вратата е добре излъскана. Незабележителна къщичка на незабележителна улица в една незабележителна част на Лондон, но добре поддържана. Имаше собствен облик.

Вратата се отвори. Едно момиче на около двадесет и пет години, с приятна, кукленска хубост, го посрещна с усмивка.

— Мистър Робинсън? Влезте.

Тя го заведе в малка дневна. Телевизор, тъмнокафяви драперии, малко пиано до стената. Тя беше облечена с черна пола и сив пуловер.