Агата Кристи - Котка сред гълъбите

— Ще бъде най-чудесното училище в цяла Англия! — ентусиазирано повтори Айлийн Рич.

— Добре — каза мис Булстрод… и, Айлийн, трябва да отидеш да си подстрижеш косата и да ти направят една хубава прическа. Махни го този кок. А сега — добави тя с различен глас, — трябва да вървя при Чади.

Тя влезе и се приближи до леглото. Мис Чадуик лежеше пребледняла, и неподвижна. Кръвта й се беше отдръпнала от лицето и жизнените сили като че ли я бяха напуснали. До нея седеше полицай с бележник в ръка. Мис Джонсън стоеше на другия край на леглото. Тя погледна мис Булстрод и леко поклати глава.

— Здравей, Чади — каза мис Булстрод и пое отпуснатата й ръка в своята. Мис Чадуик отвори очи.

— Искам да ти кажа — проговори тя, — Елинор… аз бях… аз.

— Да, мила, знам — отговори мис Булстрод.

— Ревнувах — продължи Чади. — Исках…

— Знам — каза мис Булстрод.

По бузите на мис Чадуик се затъркаляха сълзи.

— Толкова е ужасно… Не исках… не зная как можах да извърша такова нещо!

— Недей да мислиш повече за това — каза мис Булстрод.

— Но не мога… ти никога… Аз никога няма да си го простя…

— Чуй ме, мила — прекъсна я мис Булстрод. — Ти спаси живота ми. Моя живот и живота на онази прекрасна жена мисис Ъпджон. Това има значение, нали?

— Бих желала само — промълви мис Чадуик, — да бях дала живота си за двете ви. Това би оправило нещата…

Мис Булстрод я гледаше натъжено. Мис Чадуик си пое дълбоко дъх, усмихна се, оброни глава встрани и умря…

— Ти наистина даде живота си, мила моя — тихо каза мис Булстрод. — Мисля, че вече си го разбрала.

— Някакъв мистър Робинсън иска да ви види, сър.

— А! — възкликна Еркюл Поаро, като протегна ръка и взе едно писмо от бюрото си. Загледа го умислено. Сетне каза:

— Покани го да влезе, Джордж.

Писмото съдържаше само няколко реда:

„Драги Поаро,

В близко бъдеще очаквай посещение от мистър Робинсън. Може би го познаваш. Доста известна личност в определени кръгове. В наши дни много се търсят такива мъже… В случая, ако мога да се изразя така, той се явява страна по един специфичен въпрос. Това е само като препоръка, за да не се усъмниш. Естествено — подчертавам това — ние нямаме никаква представа относно въпроса, който той желае да обсъди с теб…

Ха, ха! Както и хо, хо!

Поаро остави писмото и стана, за да посрещне мистър Робинсън. Той се поклони, ръкуваха се, предложи му стол.

Мистър Робинсън седна, извади носна кърпа и избърса едрото си жълтеникаво лице. Отбеляза, че денят е топъл.

— Надявам се, че не сте вървели пеша в тази жега?

Мисълта ужаси Поаро. Протегна инстинктивно пръсти към мустака си. Почувства се по-уверен. Стегна се. Мистър Робинсън изглеждаше не по-малко ужасен.

— Не, съвсем не. Дойдох с ролса си. Само че тези улични задръствания… Понякога човек чака по половин час.

Поаро кимна съчувствено.

Настъпи мълчание — мълчание, което последва след първата част от разговора, преди да започне втората.

— Интересно ми беше да чуя, макар че човек чува толкова много неща, повечето от които не отговарят на истината, че сте се занимавали с проблемите на едно девическо училище.

— Аха! — каза Поаро. — Значи за това става дума. Той се облегна на стола.

— „Медоубенк“ — замислено каза мистър Робинсън. — Едно от първокласните училища в Англия.

— Чудесно училище е!

— Е или беше?

— Надявам се, че е.

— Аз също — съгласи се мистър Робинсън. Опасявам се, че положението е трудно. Но човек трябва да направи каквото може. Малка финансова поддръжка, докато отмине неизбежният период на отчаяние. Няколко внимателно подбрани нови ученички. Имам известно влияние в Европа.

— Аз от своя страна също се постарах да убедя някои хора. Както казахте, неприятният период ще отмине. За щастие хората са късопаметни.

— Надявам се. Но трябва да признаем, че събитията, които станаха там, сигурно са изнервили любящите родители. Учителката по физкултура, учителката по френски, още една учителка — всички убити.

— Вероятно е така.

— Чух — продължи мистър Робинсън, — човек чува толкова много неща, че нещастната млада жена, подведена под отговорност, е страдала от фобия към учителки от ранна възраст. Нерадостни училищни години. Психиатрите ще се възползват от това. Най-малко ще държат на присъда, според която тя не може да отговаря напълно за действията си, както казват сега.