Джейн Кренц - Радост

— Да, знам.

Нещо в приглушения му тон възпря Вирджиния. Последва дълга тишина, докато тя стоеше в коридора и размишляваше. Интуитивно усещаше, че и Райърсън е зает със същото. Тя бавно се обърна и закрачи към всекидневната. Райърсън стоеше със списанията в ръце там, където го беше оставила.

— Наистина смяташ ли, че не е възможно…? — Вирджиния не довърши изречението.

— Да има някаква връзка? Малко вероятно е. Твърде рисковано при това. Торалина е на няколко хиляди мили оттук. И онзи тип там не беше вандал. Той определено търсеше ценности. — Но Райърсън продължаваше да я наблюдава замислено и задълбочено.

Вирджиния облиза устни.

— И този тук може да е търсил ценности. Сигурно е причинил тази бъркотия, защото е мислел, че къщата е на негово разположение.

— Но нищо не е взето — отбеляза Райърсън.

— Вярно. Може би не е намерил това, което е търсил.

— Вирджиния, обуздай въображението си. Не е възможно да има връзка между двете случки. Това означава, че някой ни е проследил от Торалина. Съвсем неправдоподобно. Защо ще избере нас да следи? В курорта бяха отседнали много по-богати хора.

Вирджиния седна бавно на облегалката на дивана. Хвана ръце и ги сложи между коленете си.

— Гривната.

Райърсън не даде признаци на изненада и тя веднага се досети, че същата мисъл е занимавала и него. Той остави вестниците и седна върху претрупаното кресло. Протегна нозе и се загледа във върховете на обувките си.

— Доколкото ми е известно, единствено Хари Бригман знае, че гривната е у нас.

— Може би си я иска обратно. Може би наистина е семейна реликва, която той няма право да губи на покер. Може би е по-ценна, отколкото си представяме.

— Или може би той просто не обича да губи. — Райърсън положи лакти на облегалките на креслото и подпря брадичката си. Сребристосивите му очи се впиха в нея. — Инцидентът на Торалина е ясен: мародер в хотела. Непрекъснато се случва в най-добрите хотели.

Вирджиния мрачно кимна.

— Да ти кажа право, не ми се ще да мисля, че има връзка. Твърде страшничко е.

— Едно нещо ще успокои духовете — каза Райърсън след миг.

Вирджиния също вдигна поглед.

— Какво е то?

— Мога да се свържа с полицията в Торалина и да разбера дали са заловили мародера. Ако случайно са хванали някого и той е бил в затвора през цялото време, ще сме сигурни, че крадецът тук е друг човек.

Вирджиния се оживи.

— Чудесна идея. Да го направим. Райърсън се надигна от креслото.

— Добре. Ще се погрижа за това утре. Междувременно, да пооправим къщата. Става късно, а трябва да хващаме ферибота.

— Райърсън, ако има някаква връзка между случилото се тук и на Торалина, може би трябва сериозно да се замисля за пушка — промълви Вирджиния.

Райърсън изгуби търпение. Сложи ръце на тила й и я подкани да тръгне към спалнята.

— За последен път, пушка няма да вземаш. Пушките са опасни. Убиват невинни хора. Забрави за тази идея. А сега се заемай да опаковаш.

— Райърсън, ако говориш сериозно за съжителство с мен през цялото време, трябва да те предупредя, че съм живяла сама доста дълго време и не обичам заповедите.

— А ако говориш сериозно за съжителство с мен през цялото време, трябва да знаеш, че не обичам завоалираните заплахи и сподавените предупреждения — весело й обясни той. — Иди да опаковаш багажа си.

Два дни по-късно Вирджиния седеше на бюрото си, когато позвъни сестра й да я покани на обяд.

— Това е искрена покана — увери я Деби. — Мислех, че ще празнуваме, че най-после си склонила.

— Че какво?

Деби се засмя от другия край на линията. — Снощи говорих с мама. Каза, че тъкмо си била звънила да й дадеш новия си адрес.

Вирджиния почука с молива по бюрото.

— Как се приема новината? Мама звучеше леко изненадана по телефона, но не каза нищо повече от „О, разбирам“.

— Разкъсва се между удоволствието, че най-после си решила да дадеш шанс на друг мъж, и шока, че вместо да се омъжиш за него, се местиш да живееш при него. Обясних й, че доколкото те познавам, на нея ще й се наложи да възприеме Райърсън едва ли не като зет. Все още ми е сърдита, че не успях да го прикоткам.

— Е, силно вярвам, че не храни никакви надежди за моя случай. Райърсън и аз няма да се женим.

— Всички така казват в началото — мрачно я предупреди Деби. — А сега за обяда?

— Ще приема, ако обещаеш, че няма да има никакви тостове за това, че съм била склонила.

— Добре, но ще ми развалиш удоволствието.

Вирджиния затвори телефона смутено. Но думата „брак“ винаги я смущаваше. Двамата с Райърсън щяха да живеят заедно, не да се женят. За брак изобщо не бяха споменавали. Това беше уговорка между двама равнопоставени, които имат доста общи неща помежду си, в това число и взаимна страст. Нито тя, нито Райърсън бяха в капан. Смущението й се разсея и Вирджиния се върна към доклада пред себе си.