Джейн Кренц - Радост

— Джини? — викаше името й, докато обикаляше къщата. Тя винаги се прибираше преди него. Офисът й не беше много далеч. За десет минути изминаваше разстоянието. Той грабна телефона и набра офиса й. Никой не се обади. Райърсън затвори с трясък слушалката и отиде до прозорците. Загледа се в залива Елиът и си наложи да се успокои. Може да се е отбила в магазина да купи съставките за коктейла „Маргарита“ или се е сетила, че трябва да направи нещо, за което беше забравила, когато му обеща, че ще се прибере преди него.

Той даде още петнайсет минути толеранс.

А после какво? Не можеше просто да се обади в полицията, защото Джини беше закъсняла от работа с двайсет минути.

Райърсън включи телефонния секретар, за да чуе дали Джини не беше оставила съобщение. Нямаше такова. Погледна ръчния си часовник и отново вдигна слушалката, за да позвъни на Деби. Набра припряно номера. Никой не се обади.

В къщата на родителите й.

Тъкмо набираше номера на семейство Мидълбрук, когато чу завъртване на ключ в ключалката. Пусна телефонната слушалка в гнездото й и се спусна към вратата.

— Къде беше, по дяволите? — процеди той, когато Вирджиния влезе в коридора с купища пакети. В едната от чантите беше червеното боди. Тя го погледна изумена.

— Отбих се да прибера дрехите от химическо чистене. Ти си се прибрал малко по-рано. Какво става, Райърсън?

— Закъсняваш почти с половин час. Трябваше да си тук, преди да се върна аз.

— Щях, но в последната минута се сетих за химическото чистене. Не разбирам защо си толкова разстроен. Има достатъчно време за бодито и „маргаритите“.

— Забрави за проклетото боди — изсумтя той. — От сега нататък ме уведомявай, когато имаш намерение да закъсняваш. Искам да знам къде си във всяка минута, ясно ли е? Остави съобщение на телефонния секретар или предай в офиса. Още по-добре ще е да ми даваш програмата си за деня, към която трябва да се придържаш. Без отклонения.

— Програма! — наежи се Вирджиния. Тя остави пакетите и се обърна с лице към него. — Мисля, че е най-добре да си изясним нещо с теб, Райърсън. Казах ти, че не съм свикнала да изпълнявам заповеди. Освен това, нямам навика да докладвам какво правя във всяка една минута. Ако така си представяш съжителството, то тогава ти си в голямо заблуждение. За кого се мислиш, че да изпадаш в гняв само, защото съм закъсняла няколко минути от работа?

Той прокара ръка през косата си и се опита да овладее нервността си. Тя все още не знаеше това, което знаеше той.

— Добре, успокой се.

— Не аз имам нужда да се успокоя, а ти. Ако знаех, че ще се държиш по този начин при това малко закъснение, никога нямаше да се съглася да се преместя при теб. Ние не сме женени, Райърсън. Спомняш ли си? Дори и да бяхме, не бих позволила поведението ти. Съпругът ми ми остави достатъчно разочарование, което ще ми стигне за цял живот. Няма никога да позволя на никой мъж да ме тъпче.

Той си помисли, че тя изпада в истерия и то по негова вина. Райърсън наистина беше потъпкал достойнството й. Вдигна ръка.

— Спокойно! Нека ти обясня.

— Не мога да съм спокойна. Ядосана съм. Нямаш никакво право да ми крещиш така. Няма да ти се размине. Няма да ти позволя да ми причиниш подобно нещо. Нямаш никакво право.

— Имам това право — отвърна той. — Изкарах си ангелите, докато те чаках.

— Защото закъснях няколко минути ли? — гневно и недоверчиво попита тя.

— Не, не защото закъсня с няколко минути — изрева той. — Полудях, защото когато се прибрах в офиса си днес след обяд, имах съобщение от полицията в Торалина. Най-накрая си надигнаха задниците и ми се обадиха.

Тя се закова на място. Погледна го с отворени уста.

— От Торалина? Съобщение за онзи мародер?

— Не съвсем — рязко отвърна Райърсън. — Полицията в Торалина не се интересувала много-много от нашия мародер след заминаването ни. Били заети с убийство в уединен от другите апартаменти.

— Някой е бил убит? Там в хотела?

— Някой, когото познавахме, Джини. Хари Бригман. Онзи, дето загуби гривната на покер. Има вероятност мародерът, който влезе по-късно през нощта в нашата стая да е бил убиецът.

— Не биваше да те нападам веднага, щом влезе — тихо рече Райърсън.

— Разбира се, този път от мен да мине, тъй като има смекчаващи обстоятелства — великодушно обясни Вирджиния. — Кой знае? Ако бях на твое място, може би щях да реагирам по същия начин, като се има пред вид, че причината е същата.

Той леко изкриви устни.