Джейн Кренц - Радост

Тя усети как пръстите на Райърсън се стегнаха неистово в разпилените й във водата коси, докато тя му помагаше да намери устните й. Сега цялото му тяло беше изопнато. Тя знаеше, че всеки момент той щеше да избухне.

— Джини. — Той внезапно я избута на повърхността. Сребристите му очи блестяха. — Ти си истинска морска вещица. Ти ме омагьоса, а сега ще ме отървеш от нещастието ми.

— Нещастие ли? — тя тихо се изсмя. — Така ли го наричат? А аз само се опитвах да ти доставя удоволствие.

Той се усмихна грубо и съблазнително.

— Не знам кой е завоевателят и кой завоювания. Но едно нещо знам със сигурност.

— Какво?

— Ти ще довършиш това, което започна.

— Разбира се, господарю. Не мисля да те изоставя в това състояние.

Той обви лицето й и силно я целуна.

— Обгърни ме с крака — с плътен глас й нареди той.

Омаяна, но изпълнена с желание, Вирджиния му се подчини. Водата я полюшна и Райърсън я задържа с ръце. Вирджиния усети как пръстите му се прокраднаха в нея и в следващия миг той не се поколеба. Тя се задъха, когато той напълно проникна. Тя се притисна към него и зарови лице в шията му. Морето около тях се залюля в техния ритъм, безметежен ритъм, към който телата им тутакси се нагодиха.

Когато вълната на облекчение ги заля, Вирджиния извика. Някъде в далечината чуваше ехото на дрезгавия и гърлен вик на Райърсън. После останаха само морето и тишината.

— Мисля — проговори той най-после, — че е по-добре да се придвижим към брега.

— Защо? Тук се чувствам щастлива. — Без да отваря очи Вирджиния се сгуши в обятията му.

— Има малък проблем, който може да се задълбочи, ако останем тук — отвърна подигравателно Райърсън и внимателно се освободи от нея.

— Така ли? — тя прояви известно любопитство. — Проблем, който може да се задълбочи ли? — Тя сключи нозе около бедрата му.

— Не такъв проблем — обясни Райърсън с гримаса. — Проблем от друго естество. Приливът настъпва. Ако си забелязала, водата се покачва всяка минута.

Вирджиния ококори очи и стъпи на крака. Този път пенестата вода обля раменете й, а не кръста.

— Мили Боже! Можехме да свършим много позорно. Помисли си само какво щяха да си кажат хората на погребението.

— Нова версия на старата диагноза „изгубен в морето“. Хайде, да мърдаме, жено. — Райърсън я побутна.

Настъпващият прилив вече обливаше захвърлените на пясъка дрехи. Вирджиния се засмя, докато се опитваше да навлече мократа си рокля.

— Ако мислиш, че суха тази рокля е била малко дръзка, само почакай да видиш ефекта сега, когато е подгизнала.

Райърсън се намръщи като погледна висящата материя, която сега разкриваше много повече подробности. Дори в сянката той виждаше ясно очертанията на зърната й. Тя се обърна и той с лекота разпозна съблазнителната линия на разкошните й задни части.

— Бога ми, няма да те преведа през фоайето. Ще минем през градината. — Той затегна панталоните си и посегна към ризата.

Хванати за ръце, те се затичаха по плажа и се промъкнаха през градината на хотела като двама влюбени, за върнали се от тайна среща.

— Мисля, че сме създадени за такива приключения — въодушевено отбеляза Вирджиния, докато Райърсън й правеше път през някакви буйни папрати. — Гледай колко ни бива да се промъкваме през шубраците.

— Радвам се, че се забавляваш — рече Райърсън с леко раздразнение. — Лично на мен не ми допада да се мотая наоколо. Ако тази вечер не беше облякла това нелепо подобие на рокля, нямаше да се окажем тук… Шшш… — Той внезапно млъкна.

— Какво, по дяволите? — Вирджиния едва не се спъна в него. Той я хвана и мълчаливо я задържа.

— Май не сме единствените, които бродят из храсталаците тази вечер. Пред нас има някаква двойка — прошепна Райърсън. В гласа му нямаше и помен от насмешка. — Мисля, че идват насам. Да ги оставим да минат, после ще влезем в стаята.

Вирджиния послушно застана до него, без да мърда. Усещаше как мокрият ефирен плат изстива върху тялото й. Буйните папрати и цъфтящите храсти ги прикриваха от погледа на двамата мъже, които пъргаво крачеха в шубрака. Значи, и други се мотаеха в градината. Запита се каква ли е причината, за да не вървят по каменната алея.

Вирджиния успя да зърне само главите на двама мъже, допрени една до друга, заети със сериозен разговор, но тя разпозна гласовете. На Хари Бригман и Дан Ферис. Гласът на Ферис разряза като нож нежната нощ.

— По дяволите, Бригман, достатъчно дълго се мотаем тук. Ти вече се позабавлява. Започвам да се изнервям. Справихме се добре. Време е да се махаме от този остров.