Джейн Кренц - Радост

— Нещо ми подсказва, че са приключили случая в мига, в който се качихме в самолета — през зъби рече Райърсън няколко часа по-късно, докато закопчаваше колана в самолета.

— Не се притеснявай за това вече — успокои го Вирджиния. — Не успя да открадне нищо, благодарение на теб. — Тя го дари с искрена усмивка. — Моят герой. Ако доживея сто години, никога няма да забравя как се спусна гол да преследваш злосторника и се завърна с розова кърпа.

Но Райърсън не беше в настроение за шеги. Той гледаше през прозореца как разкошният островен пейзаж остава назад, докато реактивният самолет се издигаше над пистата.

— Чудя се какво е търсел онзи.

— Портфейли, бижута или нещо друго, което гостите на хотела държат в стаите си — отвърна Вирджиния. — Нека бъдем честни, Райърсън. Хората от острова живеят в свят, различен от този на хора като нас, които прекарват ваканцията си тук. На Карибските острови се шири бедност.

— Бижута — тихо повтори Райърсън. — Чудя се дали мародерът е знаел за гривната.

— Как би могъл? Не сме показвали гривната на никого. Единственият човек, който знаеше, че си спечелил гривната от Бригман, беше самият Бригман.

— Точно така — многозначително рече Райърсън.

— Нали не мислиш, че Бригман се е опитвал да си върне гривната?

— Допускам го. Той не остана доволен, когато я изгуби в онази игра на покер с мен, а и когато непрекъснато му отказвах да изиграем реванш, му беше много неприятно.

— Но нали Бригман сам настоя да изиграете онази игра първия път? И не е било нужно да залага гривната. Ти си я спечели честно и почтено и сега е наша — заяви Вирджиния със собственически тон. Тя стисна дамската си чантичка. Беше сложила смарагдовата гривна в един вътрешен джоб. Райърсън я погледна и после енигматично изкриви устни. Протегна ръка и я хвана.

— Права си — тихо се съгласи той. — Сега е наша.

— Сигурен ли си, че няма да имаме неприятности да я пренесем през граница?

— Не, няма, проверих. Всичко, което е на възраст над сто години, влиза без мито в САЩ. А и оценката на бижутера, която открихме в кутийката, доказва, че гривната е твърде стара, за да заинтригува митничарите.

— Наистина е наша — отговори Вирджиния. — Трудно ми е да повярвам. — Но истината беше, че още по-трудно можеше да повярва в това, което откри с Райърсън. Ето истинското съкровище, което внасяше от Торалина.

Едва когато влезе в ежедневния си ритъм на живот, Вирджиния призна пред себе си, че завръщането у дома я е притеснило. На Торалина се беше почувствала различен човек и част от нея смутено недоумяваше дали, когато се завърне в нормална обстановка ще успее да се превърне отново в жената, която беше преди пътуването.

Седмица след завръщането в Сиатъл Вирджиния се обличаше за вечеря с Райърсън и се погледна в огледалото. Усмихна се тайнствено и доволно. Беше се променила и промяната изглеждаше трайна, дори и да не можеше ясно да се определи. Тя надничаше от погледа й и Вирджиния знаеше, че Райърсън я забелязва. Но промяната беше и на друго място.

Роклята за тази вечер не беше толкова предизвикателна като онази, която Райърсън не одобри на Торалина. И въпреки това като стил беше определено по-авантюристична от всичко, което Вирджиния беше свикнала да купува, преди да посети Карибите. Вярно, че сутиенът и бикините все така си бяха ушити от функционална, обикновена, бяла, памучна тъкан, но нещата търпят промяна.

От огледалото я гледаше една доста по-уверена в сексуалността си жена. Беше по-дръзка, но освободена по дух. Жената, която гола беше плувала в морето край Торалина, спокойно си представяше как седи гола с Райърсън в гореща вана, например.

„Но това е само една подробност“, помисли си Вирджиния, докато закопчаваше гривната на ръката си. Важното беше, че разсъждава над тази идея.

Върху вътрешната страна на закопчалката се отрази светлина и Вирджиния се загледа отблизо в някакъв малък знак. Беше миниатюрен полумесец. Сигурно щеше да е интересно да се разбере дали бижутерите могат да го идентифицират.

Час по-късно, докато седеше срещу Райърсън в един уютен ресторант в стария квартал на Сиатъл, известен под името „Пайниър Скуеър“, тя реши да повдигне въпроса, който я занимаваше.

— Мислил ли си някога да си инсталираш гореща вана? — попита тя нехайно, докато дъвчеше хлебчета, които сервитьорът току-що беше поднесъл.

Райърсън вдигна поглед от хлебчето пред себе си. В погледа му проблесна изненада, която премина в подозрение.