Джейн Кренц - Радост

— Съпругът ти добре те е подредил — каза Райърсън, осъзнавайки безсилието на яда си. — Ако той не беше мъртъв, бих се изкушил да го погледна в очите и да му стисна ръка за изпроводяк.

Вирджиния се стъписа от яростта му.

— Райърсън, мислех, че си разбрал как приемам брака.

Той изгуби самообладание.

— За последен път ти казвам, аз не говоря за брак. Говоря за съжителство. — Внезапната тишина около тях му подсказа, че съседните маси ясно са чули думите му. Няколко погледа, изпълнени със задоволство, други с любопитство, трети с неодобрение, се насочиха към него. — По-късно ще довършим разговора, когато останем сами — процеди през зъби Райърсън.

Вирджиния се колебаеше, сякаш искаше да каже още нещо, но забелязала суровата решимост в погледа му, разумно замълча.

Завършиха вечерята мълчаливо. Райърсън се наруга, че развали вечерта. После реши, че трябва да започне отнякъде. След като се върнаха от Торалина му беше ясно, че ще бъде доволен само ако с Вирджиния заживееха под един покрив. Но и това не беше всичко. Цялата истина беше, че щеше да е доволен, едва когато Вирджиния се съгласеше на брак.

Смарагдовата гривна блесна на светлината на лампите, когато тя вдигна чашата си с вино. Райърсън погледна старинното бижу. Помисли си колко добре й стои. Привличаше погледите към грациозните й ръце и деликатни китки.

По дяволите, налагаше се да прикове Вирджиния към стената. Трябваше да намери начин да я убеди да се премести в дома му, в леглото му. Досега вече трябваше да е разбрала, че той е по-различен от мъртвия й съпруг. Трябваше да я научи да му се доверява.

Зелени пламъци тлееха в сърцевината на скъпоценните камъни — подканящи, обещаващи, омагьосващи. Той се взря в гривната.

— Нещо не е наред ли? — смутено попита Вирджиния щом забеляза накъде гледа Райърсън.

Той поклати глава и се намръщи, когато осъзна колко задълбочено е разглеждал гривната.

— Не, всичко е наред. Готова ли си да тръгваме?

Тя кимна.

— Готова съм.

— Тогава да се махаме оттук. — Той извади портфейла си и измъкна кредитна карта. — Време е да се прибираме у дома. — Той каза „у дома“ съвсем умишлено, за да изпита Вирджиния и за да разбере дали няма да настръхне в ответна реакция.

Но Вирджиния не каза нищо. Тя мълчаливо допи виното си, докато Райърсън се подписваше на сметката.

Вирджиния положи много усилия, за да забрави случилото се в ресторанта. По пътя към къщата на Райърсън тя се опита да внесе ободрителни, весели и безобидни теми в разговора.

Той не й обръщаше внимание и само от време на време, когато благоволяваше да се включи, лаконично отговаряше. Докато се движеха край старите тухлени сгради на „Пайниър Скуеър“, той мълчеше, тъмен като облак и потънал в мисли. Беше петък вечер и имаше тълпи от хора, дошли да се повеселят в малките театри, ресторанти и многобройни таверни с популярни джаз и рок банди.

Докато шофираше на север по Първо Авеню към високата сграда в неговото владение, Райърсън мълчеше. Не каза нищо и докато паркираше мерцедеса в гаража и придружаваше Вирджиния до асансьора.

Когато стигнаха етажа, той мушна ключа в ключалката, отвори вратата и се отмести встрани да направи път на Вирджиния към тъмния апартамент. Тя бързичко влезе и крадешком хвърли смутен поглед към лицето му.

— Райърсън — нежно рече тя, когато той затвори и заключи вратата след себе си, — мисля, че е по-добре да поговорим. Трябва да изясним нещата.

Той я погледна, докато събличаше сакото си.

— Вече говорихме достатъчно. Очевидно не говорим един и същ език. Най-добре е да се придържаме към езика, който и двамата разбираме. — Той разхлаби вратовръзката си.

Вирджиния отстъпи, не разбираше изражението в очите му. Обикновено четеше по този мъж като по книга. Това бе едно от нещата във връзката им, което й харесваше. Чувстваше, че го разбира. Но тази вечер не беше толкова сигурна.

— Не съм съгласна — рече тя с престорено спокойствие. Той беше свалил вратовръзката си и разкопчаваше ризата. — Това със съжителството явно се очертава като дискусионен проблем. Аз не разбрах, че си имал пред вид точно това. Тогава нещата се променят. Трябва да го обсъдим.

Той се приближи към нея, без да включва осветлението. Ризата му беше разкопчана. В сумрака на стаята грубоватите черти на лицето му изглеждаха изсечени. Очите му бяха измамни кладенци от слънчева светлина. Той протегна ръка към нея и сключи ръце около раменете й. Мълчаливо я привлече към себе си и впи устни в нейните. Една дълбока, силна целувка. Всяка мисъл за протест и разумна дискусия се изпари от съзнанието на Вирджиния.