Джейн Кренц - Радост

— Трябва да се прибера у дома — прошепна Вирджиния.

— Щеше да си тръгнеш, без да си направиш труда да ме събудиш. Много мило.

Тя чуваше яда в гласа му, но беше твърде немощна да реагира.

— Оставих бележка.

— Трогнат съм.

— Райърсън, моля те. Трябва да се прибера у дома. — Тя затвори очи, както беше облегната на стената.

— Защо се налага да си ходиш у дома в три посред нощ? — грубо попита Райърсън. — Защото мисълта, че ще изкараш и една нощ под моя покрив те хвърля в паника? Докато бяхме на Торалина, нямаше подобен порив да се измъкваш посред нощ. Или беше по-различно, защото ти се наслаждаваше на безплатната ваканция, която ти осигурих?

— Моля те. — Тя се опита да мине покрай него, но той не помръдна. — Трябва да се прибера.

— Как смяташ да стигнеш дотам? Фериботът преустанови движението си преди час. До сутринта няма да има кораби. Как изобщо ще се добереш до кея? Ще откраднеш колата ми ли?

Вирджиния осъзна, че за това не беше помислила.

— Ще извикам такси.

— Няма особен смисъл, нали? Току-що ти казах, че до шест и тридесет няма ферибот.

Най-после думите проникнаха в съзнанието й. Без кола и без ферибот. Тя беше в капан. Облиза сухите си устни.

— Ще се обадя на сестра си.

— Не, по дяволите, няма да се обадиш на сестра си. — Яростта на Райърсън се отприщи. — Ако си мислиш, че можеш да прекараш нощта в леглото ми, а после да се измъкнеш, преди да настъпи утрото, ще ти кажа едно нещо. Няма да ти позволя да се отървеш така лесно. Дължиш ми много повече. Какво ти става, Джини? Искаш и агнето да е цяло, и вълкът да е сит, така ли? Сега, когато откри прелестите на секса, ти искаш повече, но не желаеш да си платиш за обвързването.

— Ти не разбираш. — Мили Боже, тя всеки миг щеше да припадне, ако той не се отместеше от пътя й.

— Така си мислиш ти — горчиво каза Райърсън. — Най-после започвам да разбирам какво става. Ти си или прекалено голям егоист, или прекалено уплашена, или нещо между двете, за да се обвържеш с мен, по какъвто и да е начин, ала това, което откриваш в обятията ми, ти харесва, нали?

— Райърсън, моля те, трябва да тръгвам.

Той не я чу.

— Ти обичаш секса с мен дотолкова, че да приемеш от мен пътуване до Торалина или вечеря в скъп ресторант, но не поемаш никаква отговорност. Знаеш ли в какво се превръщаш, Джини?

— Стига — задъха се тя. Единствено слабият пламък на гнева й провокира последните й сили. — Спри да ме обиждаш. Просто се махни от пътя ми. Аз си тръгвам.

— По дяволите! Ще останеш точно тук в дома ми, и в леглото ми, докато не се научиш, че трябва и да даваш, а не само да вземаш, ако искаш любовна връзка с мен.

Райърсън се помръдна и понечи да хване Вирджиния за ръката. Тя се противопостави, но изразходва и последната си силица. Тъмнината около нея се завъртя.

— Джини! — Райърсън я хвана в момента, в който тя припадна. — Ти гориш. Какво има?

— Опитах се да се измъкна оттук. Опитах се. Но ти ме спря. — Вирджиния обърна глава раздразнено. — Горещо ми е. Трябва да пийна вода.

— Глътката вода няма да потуши огъня, който те изгаря, мила. Трябва ни помощ. — Той я положи на един стол. — Чакай тук, докато намеря нещо да облека.

— Защо? — Столът беше неудобен.

— Защото ще те заведа в спешното отделение, а лекарите сигурно няма да са във възторг, ако те внеса там гол.

Болница.

— Не желая да ходя в болница. Добре съм.

— Разбира се. А аз съм главният танцьор в балета „Пасифик Нортуест“ — говореше Райърсън от спалнята, където обличаше джинси и риза.

Вирджиния седеше свита на стола и нямаше сили дори да заплаче. Всичко се обърка.

— Добре — прошепна тя съкрушено, — ще извикам такси до болницата.

— В този час с такси ще стигнеш много бавно. — Райърсън излезе в коридора и провери ключовете и портфейла си. — Можеш ли да вървиш или да те занеса до гаража?

— Ще вървя сама. — Тя се заклатушка. Безсмислено беше да спори. Той беше решен. Вирджиния се предаде пред неизбежното. Това можеше да се превърне в началото на края на любовната им връзка, но тя нямаше повече сили да се съпротивлява. — О, Райърсън, чувствам се толкова зле.

Той я държеше за раменете, почти я носеше към асансьора.

— Не се притеснявай, скъпа. Ще се оправиш. Ще те заведа в спешното и там ще ти дадат нещо да спрат треската. После ще те заведа у дома и ще те сложа да си легнеш.

— У дома? Искаш да кажеш, че ще ме заведеш в моята къща? — попита тя. Може би в края на краищата, имаше надежда.

— Казах у дома. Имах пред вид тук. В моя дом. Ти не си в състояние да се грижиш сама за себе си.