Джейн Кренц - Отдаването

Джесика преглътна сълзите си и се вкопчи безпомощно във Виктория която я потупваше несръчно.

— Моля те, Вики, не се настройвай срещу Лукас. Той просто направи това, което изискваше неговата титла.

Виктория се замисли за отговор, който да не разтревожи още повече ридаещата жена, но нямаше такъв. Истината бе, че тя искаше да навреди много на графа на Стоунвейл. Докато тази мисъл й се въртеше в главата, тя чу гласа му.

— Вики? Леля ти каза, че все още не си се облякла за път.

Стъпките му отекнаха до покрива на оранжерията, когато влезе, за да я търси. Той огледа небрежно, мръщейки се от нетърпение, докато очите му срещнаха тези на Виктория. Тя гледаше безчувствено, докато Лукас разбере коя е ридаещата жена в ръцете на съпругата.

— Лейди Атертън дойде да ни даде своите благопожелания, милорд. Това е много мило от нейна страна, като се имат предвид обстоятелствата. Аз разбирам, че вие сте изключително близки приятели от доста време и че тя ви е съдействала в осигуряване на наследството. Изглежда, че слуховете за съкровището на чичо ви са били твърде неоснователни. А сега, ако ми разрешите, ще ви оставя двамата насаме, за да си вземете довиждане. Наистина, не искам да преча.

Действителността се стовари с цялата си сила върху Лукас. Той не помръдна.

— По дяволите, Вики — каза той много тихо.

Тя се освободи от прегръдките на Джесика и се упъти към вратата. Когато стигна до мястото, където Лукас препречваше пътя й, тя го погледна, но не каза нищо.

— Ще си поговорим по-късно — процеди той през зъби.

— Надали ще има за какво да говорим. Ще ми позволите ли, милорд?

Той се отдръпна с нежелание от пътя й, очите му блестяха от гняв.

— Не се бави много, докато се обличаш, Вики. Искам да тръгнем колкото се може по-скоро. Чака ни дълъг път.

Тя не си направи труда да му отговори. Цялата й воля бе съсредоточена в това да мине през вратата, без да хвърли някой кактус по него.

Виктория трепереше от ярост и дива болка, докато стигна до спалнята си. Влезе в стаята и видя Нан, която бързаше с последните приготовления.

— О, ето ви и вас. Почти съм готова. Алберт каза, че последните куфари се товарят, а конете са готови. Трябва да побързате и да се преоблечете. Чух, че графът е пристигнал и е нетърпелив.

— Не се притеснявай, Нан. Днес никъде няма да ходя. Моля те, бъди така добра и ме остави на спокойствие, докато те извикам.

Устата на Нан застина широко отворена.

— Какво казахте, мадам? Лордът вече даде своите точни инструкции да не се бавим. Той ще побеснее, ако разбере, че ние тук се мотаем.

— Моля те, върви си, Нан.

Нан прехапа устни. Тя рядко бе виждала господарката си в такова настроение и бе очевидно, че не знае какво да прави. Реши за момент да избере отстъплението.

— Желаете ли чай, мадам? Ако не се чувствате добре, сигурна съм, че лордът би разбрал защо се бавите. Ако това е проблемът, разбира се.

— Не искам чай, а единствено спокойствие.

— Божичко, кой ще отговаря за тази щуротия? — измънка Нан, докато излизаше от стаята. — Мъжете не се държат добре, когато чакат някого, а той закъснява. Особено тези, които издават заповеди, сякаш са бойци на бойното поле. Свикнали са да виждат как хората скачат, когато кажат „скачай“.

Виктория видя как вратата се затвори зад мърморещата прислужница и след това отиде бавно до прозореца. Елегантният файтон на Джесика Атертън чакаше долу, на улицата. Видя как Лукас изпрати своята бивша любов до файтона, заповяда на кочияша да тръгва, обърна се и застана гордо на стълбището.

Минута по-късно тя не се изненада на забързаните стъпки в хола и внезапното чукане на вратата й.

— Лордът желае да разговаря с вас, милейди — гласът на Нан бе приглушен от затворената врата. — Казва, че е спешно.

Виктория пресече стаята и отвори вратата.

— Кажете на лорда, че съм неразположена.

— О, моля ви, мадам, не ме карайте да му казвам това. Той не е в добро настроение, честна дума.

— По дяволите неговото настроение — Виктория затвори вратата пред смаяното лице на Нан. След това отиде до прозореца и се загледа по последните натоварени в каретата куфари, дадени на младата двойка по настояване на Клео.

Следващото почукване на вратата бе на леля Клео.

— Вики, скъпа, отвори веднага! Какви са тези глупости? Твоят съпруг иска да тръгне без закъснение. Бившите военни не понасят безсмислените разтакавания.

Виктория изпъшка и прекоси още веднъж стаята, за да отвори вратата.