Джейн Кренц - Отдаването

Виктория преглътна тежко.

— Не разбирам…

— Лукас се отнася към своите задължения по-добре от повечето мъже и той знае, че аз направих това, което бе необходимо, когато приех предложението на лорд Атертън. Бракът е задължение и необходимост. Всеки прави това, което трябва да се направи.

Виктория изтръпна.

— Не знаех, че вие и Лукас се познавате толкова добре.

— Наистина много добре! — проблясък от влага се появи по краищата на миглите на Джесика и капна върху розовия лист, където блесна като утринна роса. — Не можете да си представите колко тежко бе за мен, когато ме видя след всичките тези години и ми заяви, че е наследил титлата от чичо си и се нуждае от подходяща съпруга.

Виктория се загледа в Джесика и видя как още една сълза капна върху розата. „Подходяща съпруга“, отекна в нея, макар да звучеше глупаво в собствените й уши.

— Той ме помоли да го представя в тези кръгове на обществото, където би могъл да намери това, което търси.

— Как описа тази жена? — Виктория усети как устата й пресъхва.

— Е, разбира се, първото условие бе тя да бъде богата наследница.

— Наследница? — Виктория усети, че й прилошава.

— Надявам се, разбирате, че цялата история за неговия чичо, който умрял със съкровище, скрито под леглото, е измислица. Аз пуснах този слух, така че хората да не подозират истинското състояние за финансовите дела на Лукас.

Виктория се вдърви.

— Да, разбира се. Колко умно от ваша страна.

— Дадох всичко от себе си — заяви Джесика с трагична гордост. — Аз не можех да му откажа помощта си, не и след всичко онова, което се бе случило помежду ни. Но имаше моменти, признавам, когато ми беше трудно да наблюдавам как той ви ухажва.

— Представям си — Виктория искаше да вземе най-близката саксия и да я запрати по стъклената стена на оранжерията.

— Когато спомена тази сутрин, че сте се оженили толкова набързо, си казах, че това е най-хубавото нещо, което можеше да се случи. Знам, че Лукас се нуждаеше от този брак, ако иска да спаси имението си. И на него, както и на мен, ни беше по-лесно да свършим тази работа колкото се може по-скоро.

— Ами аз, Джесика. Включвахте ли мен в тази игра, когато ме представихте на Лукас?

Джесика се обърна към нея с пълно недоумение.

— Вие? От какво се оплаквате? Вие бяхте в опасност да прекарате остатъка от живота си в самота. Вместо това сега сте графиня. Вие сте омъжена за Лукас. Какво повече бихте искали?

— Може би да ми бъде позволено да прекарам остатъка от живота си в самота! — Виктория сви юмруци. — Уверявам ви, вярвайте, че сте извършили услуга на Лукас, но не се заблуждавайте, че сте извършили услуга и на мен. Ни най-малко не съм ви благодарна за вашата намеса. Как можахте да извършите такова жестоко, безсърдечно дело с мен?

Без да изчака отговор, Виктория се завъртя на пети и тръгна нагоре по пътеката.

— Вики, чакай. Не се ядосвай. Мислех, че ще разбереш. Ти си интелигента жена, известна си с пъргавия си ум. Мислех, че разбираш. На твоята възраст богатството е единственият ти коз. Защо иначе един мъж ще тича след жена, известна със своето ужасно държане, с неуправляемия си характер? — Джесика спря да я преследва. — Предполагах, че ще бъдеш толкова доволна от сделката, колкото и Лукас. Преди всичко ти печелиш един граф.

Виктория спря и се обърна.

— И Лукас има парите ми. Ти си напълно права, Джесика. Ние двамата сключихме тази сделка и сега ще живеем с нея. Ти изигра своята роля и не трябва да се занимаваш повече с нас.

Очите на Джесика се разшириха и в тях блеснаха още две сълзи.

— Съжалявам, ако не си доволна. Само ученичка очаква да се ожени по любов. Всички правим това, което трябва да се направи. Ако ти не можеш да понесеш да се преструваш пред Лукас, само помисли колко ще му е тежко. То е толкова трудно за теб, колкото и за него. Въпреки всичко той очаква наследник от теб.

— Благодаря ви, че ми напомнихте моите съпружески задължения.

— О, небеса! Ти наистина си бясна. Нима не разбираш? Вярвам, че не е така. Виктория! Моля те! Съжалявам много. Ти не знаеш колко съжалявам — Джесика се разрида напълно, като търсеше объркано носната си кърпичка.

Виктория бе раздразнена, разкъсана от ярост и същевременно от тъжна симпатия към Джесика, чиито сълзи бяха истински. Тя не знаеше какво да прави с нея. После, ядосана на себе си, но неспособна да пренебрегне ридаещата жена, отиде до Джесика и я хвана за рамото.

— Не го приемай толкова навътре. Ще се поболееш. Овладей се. Станало каквото станало. Не те държа отговорна. Сама направих този избор. Каквото й да става, само аз ще си платя.