Джейн Кренц - Отдаването

— Искам нещо повече от това — устните му се впиха в нейните и жадно ги засмукаха.

Той я възбуждаше, като плъзгаше пръстите си вътре в нея и тя бе отново във водовъртежа на вълненията.

Този път той изчака, докато тя се изпъна под него; изчака, докато главата й се подпря на рамото му; изчака, докато започна да вика, докато се вкопчи в него толкова здраво, че му остави белези.

Тогава и само тогава Лукас влезе целият в нея с един безпощаден удар, като я изпълни изцяло. Той пиеше от виковете й на облекчение и еротична изненада, когато неговата собствена трептяща кулминация изригна.

Виктория се събуди бавно, докато разбере, че шумът, който я смути, е от чукане по нейната врата. Това бе твърде неразбираемо. Нан никога не би си позволила да чука толкова невъзпитано, а и никой от домакинството, освен леля й, не би имал смелост да нахълта толкова рано при нея.

Но това не бе нормално утро. Това бе утрото след…

Очите на Виктория бяха широко отворени, докато разбере къде се намира и какво става. Вълна на облекчение премина през нея, когато видя, че навън е още тъмно. Тя и Лукас бяха на сигурно място и имаха достатъчно време, за да се върнат на бала преди зазоряване. След това разбра, че е сама в леглото. Изправи се внезапно, като придържаше завивките до раменете си и видя как Лукас бързо обуваше панталоните си. Той изруга тихо, сграбчи ризата си и закрачи бос към вратата.

— Лукас, почакай. Имам ужасното предчувствие, че не трябва да отваряш вратата.

Но беше твърде късно. Лукас вече отваряше вратата, като се готвеше да изръмжи свирепо на човека от другата страна.

— Как смеете да ни безпокоите! Аз и съпругата ми се готвехме да спим… — последва тежка пауза, след която Лукас продължи с ужасно притеснен глас. — Извинете ме, лейди Нетълшип. Вие сте последният човек, когото очаквах да видя тук тази нощ.

— Да — отвърна студено Клео Нетълшип, — мога да ви разбера.

Виктория скри глава между коленете си и затвори очи, като разбра за чудовищното произшествие.

— Ако ми дадете няколко минути, за да се облека, ще сляза долу при вас, за да ви дам обяснение по повод на обстоятелствата.

— Вие сте напълно прав, сър. Но преди да сляза долу, ще отговорите на първия ми въпрос: Добре ли е моята племенница?

— Виктория е в отлично състояние, милейди. Имате моята дума.

— Не се бавете. Утрото още не е настъпило, но нямаме време за губене. Трябва да се вземат някои решения. Надявам се, че сте наясно с това.

— Разбирам. След няколко минути ще бъда долу. Ще поговорим, докато Виктория се облече.

Лукас затвори внимателно вратата и се обърна бавно към леглото. Под бледата светлина на тлеещия огън лицето му бе обвито в непроницаема маска.

— Съжалявам, Вики. Както виждаш, появи се проблем.

— О, небеса! Какво ще правим сега? — тя явно не бе в състояние да приведе в ред мислите си. Сякаш плуваше в море от хаос.

— Разбира се, ще направим това, което трябва да бъде направено — той седна на стола и бързо обу ботушите си. После набързо се дооблече с резки движения като човек, който дълго време е бил в армията.

Виктория го гледаше безучастно.

— Не разбирам. Защо леля ми е тук? Как е могла да разбере за нас и тази странноприемница? Аз самата не знаех къде ме водите, докато не пристигнахме тук, Лукас. Нищо не разбирам.

Той отиде до леглото и се вгледа в нея. Видът му бе неумолим.

— Нямам представа какво прави твоята леля тук или как е разбрала за нас тази нощ. Уверявам те, ще намеря отговорите на тези въпроси. Но в този момент това не променя нищо. Навярно разбираш ние и двамата знаехме още от началото на нашата връзка какви рискове поемаме. Вече започнахме и не можем да се върнем обратно. Трябва да се справим с положението.

Тя обгърна с ръце колената си и погледна към него с очи, изпълнени с ужас.

— Говориш като военен и изглеждаш като войник, готов за битка. Ти ме плашиш, Лукас.

Очите й омекнаха, когато той седна и обгърна с две ръце лицето й.

— Не стана така, както исках. Но сега заровете са хвърлени и единственото, което мога да направя, е да те помоля да ми се довериш. Ще се погрижа за теб, Вики. Заклевам се в собственото си достойнство.

Още преди да може да му отговори каквото и да е, той напусна стаята и тръгна надолу по стълбите, за да се срещне с леля й. Виктория поседя няколко минути вцепенена, после отметна бавно завивките и стана от леглото.

Докато се изправяше, тя разбра с огорчение, че е наранена на място, където не е била наранявана никога в живота си. Би направила всичко, за да получи една гореща вана, но това бе невъзможно. Тя усети необикновената тежест около врата си и посегна с ръка, за да докосне кехлибарените фигурки на медальона, сякаш бяха талисман.