Джейн Кренц - Отдаването

— Лукас, трябва да ти кажа нещо.

— Какво е то, скъпа? — гласът му бе отстъпчив за разлика от пръстите му, които се прокрадваха нагоре по ръката й.

— Аз… Аз мисля, че съм влюбена в теб — промълви тя.

— Само мислиш? — той я погледна с огнените си очи.

— О, Лукас.

Той я придърпа леко и тя седна върху краката му, като се отпусна в прегръдките му. Лукас погали къдриците й и я целуна жадно.

Виктория помисли, че ще се задуши от напора на страстните му устни. Когато езикът му я докосна, всичките й страхове и угризения изчезнаха като със замах на магическа пръчка. Разбира се, че я желаеше. Нямаше никакво съмнение в това. И тя го желаеше. Мили Боже! Как го желаеше!

Следващите няколко минути бяха като сън от нежност, леки милувки, чувствени докосвания, които съпътстваха свалянето на роклята и бельото й. Струваше й се, че би трябвало да е объркана, но в действителност тя изгаряше от собствената си страст. Смяташе, че Лукас я желае толкова много и затова рискува репутацията си, за да може да удовлетвори желанието й.

— Ти си много мил с мен — тя го погали по бузата с пръсти. — Ти ми даваш толкова много неща. Всички вечери, пълни с приключения, а сега и тази неповторима нощ…

— Само помни, че отсега нататък трябва да бъдеш с мен във всички наши приключения! — ръката му се спусна бавно от гърдите й към бедрата, докато тя не изохка. Огънят в очите му разпалваше пламъка в цялото й тяло.

Те станаха от стола и тръгнаха към леглото. Тя се сгуши под завивките, а Лукас загаси свещите, като само жарта от камината осветяваше стаята. После седна на ръба на леглото и то потъна под тежестта му. Виктория несъзнателно се свиваше, докато гледаше как Лукас се съблича. Светлината оцветяваше кожата му в бронзово и очерта с леки линии мускулестите му рамене. Кръстът му беше здрав и стегнат. Нещо блестеше между къдравите косми на гърдите му и тя се вгледа по-внимателно.

— Какъв е този медальон, Лукас? От злато ли е?

Той го докосна небрежно.

— Кехлибар. На него има малка гравюра. Казаха ми, че принадлежи на моето семейство от много години.

— Винаги ли го носиш?

— Нося го постоянно от момента, в който ми го даде моят чичо — усмихна се той. — Харесва ми да мисля, че ми носи щастие, иначе нямаше да бъда тук с теб — пръстите му неочаквано се свиха около медальона. — Мисля, че на теб ще ти стои по-добре, отколкото на мен.

Той откачи верижката от врата си и се приближи.

— Не, Лукас. Аз просто не мога да взема твоя медальон. Това е семейна реликва. Ти не можеш да го даваш на никого.

— Мога да правя с него всичко, което си поискам — той го закачи внимателно на врата й и кимна със задоволство. Кехлибарът блестеше като меден огън на нежната й кожа. Малките фигурки на рицаря и неговата дама се виждаха до най-дребните подробности. — Изглежда точно като за теб. Искам да го задържиш, Вики. Това е символ на онова, което ще споделим с теб тази нощ. Докато го носиш, аз ще знам, че ме обичаш и мислиш за мен.

Тя се усмихна също така нежно, мило и любвеобилно като него.

— В такъв случай никога няма да го сваля. Не мога да си представя, че няма да чувствам към теб това, което чувствам сега.

— Да го запомня ли? — той я погали нежно по бузите, докато сваляше панталоните си.

След като свали и последните си дрехи, се разкри здравото му мъжко тяло. Но Виктория забеляза единствено широката рана на бедрото му.

— Мили Боже! — прошепна тя.

— Това притеснява ли те? — той стоеше с панталоните в ръце, а очите му бяха неразгадаеми.

— Да ме притеснява ли? Разбира се, че не — тя протегна ръка, за да погали пострадалото място. — Но това сигурно ти причинява физическа болка. Не мога да понеса мисълта, че си страдал, че си бил толкова близо до смъртта.

— Тихо, Вики. Не се притеснявай. Това беше много отдавна. Има по-важни неща в главата ми и нито едно не е свързано със смъртта. Напротив, всичко в мен е отдадено на живота! — той взе ръцете й и ги целуна. — Знаеш ли, не очаквах, че това ще те разстрои толкова много. Има жени, които изпадат в шок или силно отвращение, но въпреки това смятах, че ти няма да обърнеш внимание на раната. Ти си най-необикновената жена, Виктория.

— Не съвсем, но аз… — тя млъкна, когато го видя съвсем гол. — О, мили! — Виктория го гледаше напълно хипнотизирана. Той бе як, добре оформен и мускулите му изпъкваха ясно.

— Добре, че поне не мислиш вече за тази рана — заключи Лукас и хвърли панталоните си на стола.

— Ти си много… — езикът й се заплете в устата. Навлажни устни и опита отново. — Вие сте изключително привлекателен, милорд. Много по-голям и едър, отколкото си представях — тя усети как се изчерви, а той сви вежди. — Не че съм била напълно сигурна в това, което ще видя, но аз… просто не очаквах чак толкова много.