Джейн Кренц - Отдаването

Тя бързо започна да подрежда своите принадлежности така, че да може да вижда добре цветето. Спомни си как Лукас му се възхищаваше първия ден в оранжерията. Ще го нарисува за него, реши тя под въздействието на внезапен импулс. Той беше останал много доволен от рисунките й, скиците на растения и нямаше никакво съмнение относно неговото ново увлечение по градинарството. Може би той би харесал „Кралица Стрелица“ като спомен от тяхната първа нощ като любовници. Това ще бъде нейният подарък за него в тази паметна нощ.

Почти като венчален подарък — внезапно й мина през ума, но тя прогони бързо тази мисъл и се приготви за работа. Повдигна капака на кутията и видя една табакера. За няколко секунди остана втренчена в нея, учудена и озадачена от факта, че някой е поставил такъв изящен предмет в кутията й за бои. Беше много странно да намери такова нещо тук, както преди няколко дни откри шалчето с монограма на вратата на оранжерията.

С малко страх Виктория отвори табакерата и внимателно я разгледа. Това бе прекрасно изработена кутия, но на нея нямаше нищо забележително, освен буквата У, гравирана от вътрешната страна на капака.

За миг тя замръзна от ужас, припомняйки си, че не вярва в духове. Но мисълта, че някой може би играе с нея една страховита игра, бе по-страшна от възможността да види призрак. „И дори по-невероятно“, каза си тя. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и реши, че трябва да е много внимателна. Това не може да бъде табакерата на втория й баща. Най-вероятно бе свързано с шалчето.

Всичко бе едно странно съвпадение. Един от безбройните приятели на леля й беше в оранжерията и бе забравил там шалчето и табакерата си. Шалчето бе намерено веднага, но табакерата се загуби и бе забравена, за да бъде открита сега от нея.

Това бе единственото възможно обяснение, защото никой, никой, освен нея, не знаеше какво точно се бе случило в онази ужасна нощ, когато вторият й баща умря, докато тичаше по стълбите.

Четири дни по-късно Виктория бе на сбирка у Мидълшипови, в блестящата бална зала, сред морето от елегантно облечени гости. Чувстваше се толкова нервна и развълнувана — като невеста на собственото си сватбено тържество. Това бе нощта.

Колкото повече се приближаваше вечерта, толкова повече й се искаше да бъде наистина сватбено тържество, на което да се весели всеотдайно.

Преди три дена Лукас й каза спокойно, че е уредил всичко необходимо за тяхната първа вечер заедно. Той я бе предупредил, че планът зависи от това, дали лейди Нетълшип ще приеме поканата да отиде в провинцията за по-дълъг период от време. Но това не бе проблем. Тази сутрин леля Клео замина за близката къща в провинцията на един от своите най-добри приятели.

— Предполагам, че не възнамеряваш да стоиш сама цяла вечер? — попита я леля Клео за трети път, докато си връзваше бонето и се приготвяше да последва няколкото чанти в пътната карета.

— Твърде сама, лельо Клео. Тук е цялата прислуга, включително и Нан. Ще бъде много добре. Не забравяй, че съм канена на бал у Мидълшипови тази вечер, а техните сбирки никога не завършват преди зазоряване. Аз няма да си бъда вкъщи преди изгрев слънце, а ти ще се върнеш следобед.

— Е, добре, ти си почти на 25. Предполагам, че никой няма да възрази, ако останеш сама в собствената си къща за една нощ без мен. Освен това ще бъдеш придружавана от лейди Линдууд и нейната дъщеря, когато отидеш на бала, така че всичко е наред. Пази се, Вики — Клео я целуна по бузата за довиждане, преди да се качи на каретата.

Виктория беше развълнувана. Почувства няколко свивания в стомаха, причинени от очакването.

Това бе нощта. Сега нямаше връщане назад. Тя очакваше това събитие, Лукас бе мъжът, когото желаеше. Бе толкова близо до романтичната развръзка с него. Изключителната възможност за този вид научни изследвания спираше дъха й.

Беше време да тръгва. Виктория започна да си пробива път през тълпата, като се насочи дискретно към вратата. Лукас щеше да я чака.

— Тръгвате си толкова рано тази вечер, Виктория? — Изабел Рикот се появи направо изпод краката й.

— Страхувам се, че имам още няколко ангажимента — отвърна учтиво Виктория. — Обещах на един приятел, че ще го чакам на „Бриджуотър“, след което ще отида на друго празненство.

Изабел хвана ръката на Виктория и се усмихна така мистериозно, както само тя можеше.

— Разбирам ви напълно, скъпа. Ще се промъквате от едно празненство на друго, докато не се намерите с вашия граф, нали?