Джейн Кренц - Отдаването

Мъжът изрева от ярост и изненада, когато Лукас се претърколи и го затегли здраво. Нападателят се облегна върху тухлената стена на тъмната къща на ъгъла на улицата, а ножът издрънка на паветата.

Лукас се претърколи още веднъж, изправи се и като се олюляваше, се подпря на стената. Силна болка обхвана левия му крак.

Разбойникът вече беше изчезнал в тъмнината, само стъпките му отекваха силно в нощта. Той не спря дори за да си вземе ножа.

— Ей — извика кочияшът, който най-после бе разбрал, че пътникът му е в опасност. — К’во става? Ранен ли сте, милорд?

— Не — отвърна Лукас и погледна скъпото си сако, след което изруга отново. Той го бе купил съвсем скоро, а ето, че сега трябваше да си взима ново.

— Някой разбойник е искал да ограби джентълмена — каза кочияшът, като се наведе да вземе ножа. — Гадно нещо. Човекът се е намирал на работа, нали?

— Да — отвърна Лукас, — но не съм съвсем сигурен каква точно работа е имал предвид.

— Улиците не са сигурни нито за хората, нито за зверовете — отбеляза кочияшът. — Добре го подредихте, милорд. Както гледам, накарахте го да литне. Вие сте научили тия работи в училището на джентълмена Джексън, нали?

— Не, научил съм тези неща по необходимост — Лукас тръгна към кочияша и спря дъха си, когато левият му крак се сви отново. Той си представи бутилката порто, която го чакаше в библиотеката. — Давай да се прибираме. Нямам намерение да обикалям улиците по това време.

— Разбира се, сър. Но бих искал да кажа, че никога не съм виждал човек от вашата класа, който да се е справял така добре в уличен бой, както вие го направихте. Повечето от богаташите, които съм виждал, щяха да завършат с прерязано гърло.

Виктория влезе обратно в своята стая и затвори вратата след себе си много внимателно. Притвори очи и се облегна на дървената ламперия. Сърцето й биеше лудо и тя почувства, че краката й се подкосяват.

Тя го направи.

Трябваше й много повече смелост, отколкото бе предполагала, повече дори от тази, която смяташе, че има, но тя го направи. Щеше да има любовна връзка с Лукас Мелъри Колбрук, графа на Стоунвейл.

Ръцете й трепереха. Отдръпна се от вратата и тръгна малко несигурно през стаята към прозореца, за да погледне още веднъж в тъмнината.

Сега, когато бе постигнала целта си след много дни на терзания, се чувстваше изтощена. Имаше твърде много опасности както за нея, така и за Лукас. Но възможността да откриеш страстта в прегръдките му, си струваше риска.

Такъв изключителен мъж! Той не бе глупаво, накичено конте, нито загрубял развратник. Той се грижеше за нейната репутация от мига, в който възприе желанието й да не се стига до брак. Изглежда, не се интересуваше от богатството й, а само от нея.

„Мили Боже, чуй ме. Изглежда, аз съм влюбена в този мъж.“ Дъхът й спря, когато действителността я разтърси мигновено. „Аз съм влюбена в него“ — повтори си тя.

Тя потъна в мисли за чудото на последното си приключение. Да бъде влюбена и все още свободна — какво повече можеше да иска една жена.

Виктория стоя дълго до прозореца, като се опитваше да види бъдещето в тъмнината на нощта. Но всичко изглеждаше мътно, без ясни очертания. Доста по-късно тя си легна.

На разсъмване се събуди внезапно, скочи и се изправи срещу възглавниците.

Изчадие, ще те пратя обратно в пъкъла.

Ножът.

Мили Боже, ножът.

Тя не помнеше добре кошмара, който и се присъни, докато спеше, но не се и нуждаеше от подробности. Имаше подобни сънища доста често през последните няколко месеца и те завършваха винаги по един и същи начин, като я оставяха безпомощна и разстроена, изпълнена с чувството за тъмна, потомствена заплаха, която нямаше логично обяснение.

„Този път поне насън не съм крещяла“, помисли си с облекчение Виктория. Понякога тя пищеше по средата на ужасните сънища и бедната Нан трябваше да тича, за да види какво става с нея.

Виктория стана от леглото. Знаеше от опит, че дневната светлина прогонваше обезпокоителните мисли. Вече бе светло и нямаше смисъл да се опитва да заспи отново. Тя напипа халата си. Денят бе ясен и скоро утринната светлина щеше да нахлуе в оранжерията. Прекрасен ден за рисуване. Когато й се проваляха някои планове, тя често намираше успокоение в рисуването. Облече се бързо и се затича надолу по стълбите. Икономът току-що бе започнал да се разпорежда, чуваше се тракането на тигани в кухнята.

Стативът й, кутията с боите и скицникът бяха точно там, където ги беше оставила. Виктория разглеждаше оранжерията, когато погледът й се спря на цветето „Кралица Стрелица“. Утринната светлина го обагряше и разкриваше чудната кръстоска между жълто и златисто — един изумителен кехлибар, обагрен отгоре с кралско синьо.