Джейн Кренц - Отдаването

Лукас се изправи и протегна ръцете си, за да я придърпа в обятията си. Тя, трепереща, се притисна към него. Въпреки че той я галеше нежно и успокоително, яростта му сега беше такава, че можеше да смрази и мозъка в костите му.

Тръпките постепенно започнаха да намаляват по изтощеното тяло на Виктория, тя бавно се освободи от прегръдките му и се отправи към тоалетната си масичка, за да си вземе една носна кърпичка.

— Сигурно си мислиш, че аз съм една малка глупачка, за да вярвам в подобни неща, като възвръщането към живот на мъртъвците — прошепна тя, като продължаваше да стои с гръб към него и да бърше сълзите си.

— Аз мисля — каза Лукас, — че ти си прекалено изплашена и че някой умишлено те е довел до това състояние. — Той наблюдаваше лицето й в огледалото на тоалетната й масичка. — Кой би могъл да направи подобно нещо, Вики?

— Нали току-що ти казах — Самюъл Уитлок.

— Не, скъпа моя, не е Самюъл Уитлок. Той е мъртъв. Ти си била толкова ужасена от подписа на тази бележка, че си загубила способността си да разсъждаваш логично.

— Той трябва да е — тя се завъртя. — Не разбираш ли, Лукас? Той не е мъртъв. Или не е умрял напълно онази нощ на стълбището, или пък е бил възвърнат към живот от някой с помощта на електрическа машина. По един или друг начин той се е върнал и сега ме преследва. Уитлок е единственият човек, който може да има някаква причина да търси отмъщение.

Лукас я изучаваше и после попита:

— Всичко това предизвиква интересна тема за разговор. Каква е причината, за да иска да ти отмъсти?

Очите на Виктория се помрачиха от безгранична мъка.

— Лукас, не мога да ти кажа. Ако ти кажа, ти ще се изпълниш с такова отвращение към мен, че няма да можеш да си в състояние дори да ме погледнеш.

Въпреки всичко той почувства как устата му се изкриви в лека усмивка:

— Тъй като започна това огромно откровение с подобна забележка, съвсем сигурно е, че ще трябва да ми кажеш сега цялата истина. Ако не го сториш, аз ще умра от любопитство.

— Това не е шега, Лукас. Ти и представа си нямаш какво съм извършила.

Той се приближи към нея и отново притегли напрегнатото й тяло към гърдите си.

— Уверявам те, че това изобщо не е така и че ако ти ми разкажеш нещото за себе си, то няма да ме докара до състояние да не мога дори да те погледна. Съмнявам се, че има нещо, което ти би могла да ми разкажеш и което би могло да се сравни дори и малко с онзи ад, който съм виждал на бойното поле. Разкажи ми всичко, скъпа моя!

— Много добре, Лукас. — В гласа й се чувстваше нотка на трагизъм. — Но да не кажеш, че не съм те предупредила.

— Никога няма да кажа подобно нещо.

— Аз го убих. — Тя застана абсолютно неподвижна в ръцете му, очевидно подготвяща се за неговия шок и отвращение. — Аз убих Самюъл Уитлок.

— Хъм! — промърмори Лукас. — Аз доста съм мислил за това.

Тя отдръпна главата си назад, за да го погледне.

— Ти си мислил? Но какво те е накарало да си помислиш нещо подобно? Аз пазех тайната в себе си през всичките тези месеци. Дори леля ми няма никаква представа за това, което съм извършила.

— Не е имало нещо определено в това, което си казала или направила. Просто някои съвсем простички неща разбудиха леко любопитството ми.

— Мили Боже, какви простички неща?

— Е, добре, например това, че смъртта на Уитлок е настъпила съвсем наскоро след смъртта на майка ти и фактът, че беше толкова убедена, че той я е убил и никога няма да бъде обесен за постъпката си. И към тези две неща прибави и това, че съм имал случаи да те опозная твърде добре. Трябва да призная, че не те познавам толкова добре, колкото бих искал, но съвсем достатъчно, за да предрека с определена сигурност, че ти няма да оставиш убийството на майка си ненаказано.

Настъпи кратка пауза, след което Виктория проговори много тихо:

— Не изглеждате много разтревожен от това, милорд.

Лукас се замисли над думите й.

— Единственото нещо, което ме тревожи, е мисълта за опасностите, с които си се нагърбила, за да извършиш това.

Тя въздъхна:

— Знаеш ли, всъщност аз не бях се канила да го убивам. Единственото, което исках от него, беше признанието. Но истината е, че не изпитах съжаление, когато разбрах, че е мъртъв. В действителност почувствах невероятно успокоение.

— Не искам да бъда неделикатен, но ти всъщност беше ли свидетелка на смъртта му?

Виктория зарови лицето си в гърдите на Лукас.

— О, да! Бях свидетелка на смъртта му. А също така свидетелка на моята бъдеща смърт.