Джейн Кренц - Отдаването

— Е, добре. Аз ще оставя ти да обясниш това на Лукас — отбеляза Клео. — В края на краищата, той е твой съпруг.

Анабела се изкикоти:

— Аз съм сигурна, че досега Вики вече е моделирала своя лорд и го е превърнала в един съгласяващ се с всичко съпруг, който не причинява никакви тревоги на жена си.

Виктория се усмихна ведро и реши, че не е абсолютно необходимо да признава, че все още има някои трески за издялване у Лукас, преди да го е направила идеален.

— Той ще бъде доста доволен от тази рокля — каза тя.

— Кълна ти се, Вики, ти си едно вдъхновение за всички нас — каза Анабела с тон на обожание.

— Или един необикновено опасен пример. — Клео Нетълшип почервеня. — Много добре, а сега да тръгваме! Имаме още няколко ангажимента, които сме поели за този ден.

Не след дълго Виктория последва леля си и Анабела навън на улицата. Предимно търговски, районът беше претъпкан. Модни кабриолети, добре облечени жени и предизвикателно облечени контета изпълваха всичко наоколо.

Каретата на лейди Нетълшип чакаше до бордюра, но докато те се отправяха към нея, друга карета спря зад тяхната и кочияшът скочи, за да помогне на пътничката си. Изабел Рикот слезе от нея. Беше облечена в наситено зелено, което много подхождаше на очите й. Една малка шапка с перо бе кацнала наперено върху тъмната й лъскава коса.

— Добро утро, лейди Нетълшип! Радвам се да ви видя!

— Изабел! — Клео кимна учтиво.

— И сияещата булка! — Изабел се усмихна с тайнствената си усмивка, докато се обръщаше към Виктория. — Само какъв смут предизвикахте, когато се омъжихте за лорд Стоунвейл! Доста романтично! Сигурна съм, че някои се чудят какво биха казали уважаемите ви родители относно подобна прибързана сватба.

— Тъй като те вече не са сред нас, това едва ли има значение — отбеляза Виктория.

— Може би сте права. Вече чух, че вие и съпругът ви сте отново в града. Лейди Атертън дава прием във ваша чест, нали?

— Точно така — отвърна Виктория. — Надявам се, че се чувствате добре, лейди Рикот? — тя насила се усмихна.

— Много добре, благодаря ви!

— А вашият приятел Еджуърдс? Той в добро здраве ли се намира?

Усмивката на Изабел едва доловимо трепна.

— Напоследък не съм виждала често Еджуърдс. Предполагам, че е добре. Кажи ми, Вики, скъпа, ще се видим ли довечера у Фокстънови?

Тук Клео се намеси и отговори:

— Ние смятаме да се отбием за малко, но няма да можем да останем за дълго. Вики и Стоунвейл са в града само за няколко дни и получиха купища покани. Разбирате, че е невъзможно да се приемат всички.

— Мога да си представя — промърмори Изабел. — Фактът, че лейди Атертън изказа мнението си, че това е венчавката на сезона, изостри апетитите на всички домакини да видят в балните си зали тази известна двойка. Пожелавам ви приятен ден! Надявам се да ви видя тази вечер, а ако ли не, тогава на приема на лейди Атертън!

Виктория наблюдаваше Изабел, докато влезе в магазина на модистката; след това се качи в каретата след леля си и Анабела.

— Наистина, тази жена може така дяволски да те раздразни! Никога няма да ми стане симпатична.

— Кой? Изабел Рикот ли? Знам какво имаш предвид. Има нещо в тази жена, което дразни и действа неприятно — съгласи се Анабела.

— Но не и на мъжете — отбеляза Клео сухо.

Виктория направи гримаса и погледна назад, към магазина, докато каретата потегляше.

— Интересно е това, което каза за Еджуърдс, нали?

— Той не е първият й любовник, а и, без съмнение, няма да бъде последният — каза Клео. — Изабел винаги има около себе си един-двама мъже, които се влачат подире й.

Анабела се намръщи замислено:

— Като стана въпрос за това, никой не е виждал Еджуърдс тези дни нито с Изабел, нито с когото и да било.

— Наистина ли? — Виктория не можеше повече да чака, за да сподели тази малка пикантна новина с Лукас.

Но така се случи, че тя нямаше възможност да говори със съпруга си, докато не слезе по стълбите на неговата градска къща тази вечер. Беше се облякла много внимателно за първата си вечер в Лондон, която щеше да прекара навън като омъжена жена. Роклята й, в жълто и кремаво, падаше изящно и изискано до самите й глезени. Не носеше никакви бижута, освен кехлибарения медальон и едно гребенче от полирана черупка на костенурка в косите си. Лукас стоеше прав в хола и я чакаше. Беше облечен елегантно изцяло в черно и бяло. Тъмната му коса блестеше на светлината на полилея. Виктория погледна надолу към него от стъпалата на стълбите и се зачуди дали той би могъл да я обича така истински, както тя го обичаше. Може би най-доброто, на което можеше да се надява, беше неговата привързаност, компанията му и закрилата, която той предлагаше на всеки, за когото се чувстваше отговорен.