Джейн Кренц - Отдаването

— Вики?

Тъй като все още не се чуваше никакъв отговор, той завъртя валчестата топка на дръжката, отвори вратата и огледа спалнята. Веднага я видя да стои до прозореца. Трите писма, които бяха пристигнали тази сутрин, лежаха на изработеното от розово дърво бюро пред нея. Тя се обърна към него, докато той прекосяваше стаята, и се усмихна измъчено.

— Съжалявам, Лукас, но не се чувствам много добре. Качих се тук, за да си почина.

Неприятно усещане премина през него. То му напомни за онзи вид усещане, което изпитваше на бойното поле, преди да гръмне първият куршум.

— Ти беше много добре на закуска.

— Това беше, преди да отворя пощата си.

Той малко се отпусна:

— Да смятам ли, че ти все още си раздразнена от това, че трябва да се чувстваш задължена да приемеш поканата на Джесика.

— Джесика Атертън няма нищо общо, а и изобщо тя вече не ме интересува.

— Радвам се да чуя това! — Той застана по средата на стаята и после седна срещу нея. Опъна краката си напред, като разсеяно разтриваше бедрото си. — Какво има, Вики? Виждал съм те в различни настроения, но никога не съм те виждал такава, кълна ти се! Ти ме караш да оставам без дъх, опитвайки се да бъда в крак с теб.

— Никога не съм изпадала в подобно положение и трябва да си призная, че не знам как да се справя с него. Но едно е сигурно — нещо трябва да се направи, иначе ще полудея.

— Наистина ли не се чувстваш добре — той се усмихна. — В края на краищата, да не би случайно да носиш дете, Вики? Мислила ли си по този въпрос?

— Ако трябва да бъда откровена, Лукас, да нося дете е много по-просто нещо, отколкото решаването на този проблем.

Тръпка на разочарование го разтърси — тя не носеше неговото дете.

— Не ми е много приятно да чуя това. Може би ще е по-добре просто да ми кажеш какво те тревожи, скъпа.

Тя сведе очите си надолу към листите, които лежаха на малкото й бюро. Когато отново го погледна, кехлибарените й очи бяха изпълнени със страх и напрежение.

— Лукас, мислиш ли, че е възможно да се върне животът на мъртвец, като се използват електрически машини?

— Да възвърнеш към живот един мъртвец? Глупости! Струва ми се, че напоследък прекалено много си играеш на призраци, Вики. Никога не съм чувал дори за един случай, когато подобен експеримент да е бил успешен.

— Но ние не можем да знаем за всичките експерименти, които са провеждани, нали? В днешно време хората от цяла Англия си играят с електричество.

Лукас я погледна със съмнение.

— Аз съм убеден, че всеки успешен експеримент, свързан с възвръщането на живот, щеше да бъде отразен във всички вестници и списания.

— А може и да не бъде, ако някой заплати на експериментаторите, за да запазят в тайна резултатите.

Той започна да осъзнава колко много е изплашена тя, и през тялото му премина тръпка на студен гняв. Без да задава повече въпроси, той се протегна и взе купчината листа, които лежаха на бюрото й. Веднага хвърли настрана писмата на Анабела и лейди Нетълшип. Един поглед върху брошурата и изрезката от вестника беше достатъчен, за да разбере, че те се отнасят до липсващи тела и опити за възвръщане на живот.

— Интересно е, но не виждам никакво изявление за успешни опити. Откъде взе тези неща? — той посочи брошурата и изрезката от вестника.

— Бяха ми изпратени в третото писмо, което отворих на закуска. Бяха заедно с това — Виктория му подаде кратката бележка.

Лукас я прегледа набързо. Бяха му необходими много усилия, за да сдържи яростта си.

Госпожо, като се имат предвид интересите ви в областта на интелектуалните познания, приложеното може би ще предизвика огромен интерес у вас. Изглежда, че мъртвият не остава завинаги такъв.

Той захвърли бележката върху масата и ожесточено замахна.

— Проклето копеле!

— Лукас, това е той, това е отново У, онова У, което беше изобразено върху табакерата и избродирано върху шалчето.

Виктория се опитваше да запази самообладание, но Лукас забеляза, че тя почти бе изпаднала в шок, а страхът я бе сграбчил за гърлото. Той положи много усилия, за да запази гласа си спокоен, такъв, какъвто би бил, ако говореше на един смел, но изплашен млад офицер в навечерието на сражение.

— Успокой се, Вики. Тази работа стигна прекалено далеч. Ще предприема мерки, ще открия кой стои зад всичко това и ще го принудя да спре.

Красивата й уста трепереше, когато каза:

— Аз знам кой стои зад всичко това — Самюъл Уитлок. Мъжът, който уби майка ми. Той се е върнал, Лукас. По някакъв начин той се е върнал от смъртта си и сега се кани да ме убие или да ме доведе до моята смърт по същия начин, по който аз… — тя не можа да продължи и скри лицето си в шепите си. — О, Боже Господи! О, Боже Господи!