Джейн Кренц - Отдаването

Лукас се усмихна.

— Няма да се притеснявам, докато жителите не започнат да ме наричат техния Кехлибарен рицар. Не бих искал да ги карам да мислят, че техният стопанин е призрак, иначе могат да решат, че биха могли да отложат плащането на наемите си за отвъдния живот.

— Бъдете сигурен — каза викарият, смеейки се тихо, — че те гледат на вас като на съвсем действителен и доста стабилен човек. Определено не като на призрак. Вие сте един истински господар, Стоунвейл, и аз съм сигурен, че добре го съзнавате. А и вашето покровителство е точно това, от което тази земя и нейните хора имаха нужда от доста време. Това ми напомня за…

— Да?

Викарият сви веждите си многозначително:

— Носи се една мълва, че Кехлибарения рицар и неговата дама са се разхождали късно тази нощ.

— Дали е така наистина?

— Изглежда някакво момче от селото е разправяло, че ги е видяло. Лично аз се запитах какво е правило точно това момче посред нощ, още повече вярвам, че мога да рискувам да отгатна. Във всеки случай, тази среща с рицаря и неговата дама е променила отношението на момчето към това изключително опасно занимание, каквото е да бъдеш разбойник. Вместо това момчето е предпочело да дойде да работи във вашите конюшни.

— Да, много по-безопасна, но не така вълнуваща професия.

— Наистина — викарият се усмихна. — То всъщност е добро момче и тъй като носи отговорността да се грижи за майка си и сестра си, аз определено съм доволен, че рицарят не е счел за свое задължение да застреля момчето на пътя или да го прати на бесилото.

Лукас сви рамене.

— Може би рицарят е бил свидетел на безсмислената смърт на достатъчно много млади мъже. Може би дори и на един призрак му е дошло до гуша от подобни неща. Исках да ви попитам какъв напредък имате с книгата си, посветена на градинарството.

Викарият го погледна с явно разбиране, след това премигна и се усмихна добродушно.

— Много мило от ваша страна, че проявявате интерес. Работя върху главата, в която става въпрос за розите. — Той погледна картината, която стоеше подпряна на бюрото. — Трябва да ви призная, че това е една прекрасна творба на „Кралица Стрелица“. Изпипана е толкова изящно и с такива подробности, че изглежда като жива. Превъзходна е! Как се сдобихте с нея, ако мога да запитам?

— Подарък ми е.

— Наистина ли? Аз все още търся някой да ми изрисува цветните илюстрации за моята книга, както знаете.

— Да, струва ми се, споменахте, че търсите един даровит художник, добре владеещ четката, а също така и разбиращ малко от ботаника.

Викарият продължаваше да изучава картината на Виктория.

— Който е направил това, би бил най-идеалният. Вие случайно познавате ли художника?

— Що се отнася до това — каза, смеейки се Лукас — да, познавам го.

— Отлично, отлично! А ще ви бъде ли възможно да уредите да мога да се срещна с него?

— Художникът е жена и мисля, че ще мога да уредя да говорите с нея.

— Ще ви бъда безкрайно благодарен — каза щастливо викарият, — безкрайно благодарен!

— За мен ще бъде удоволствие — каза Лукас. — Мога да ви уверя, че ще се срещнете с нея. А сега бих искал да Ви запитам за мнението Ви относно изграждането на напоителни системи за фермите, които граничат с горите. — Лукас разгърна картата върху бюрото и посочи ивица земя.

— Да, наистина. Трябва да се направи нещо, за да се увеличи продуктивността на тази област, нали? Дайте да видя какво имате предвид — викарият се наведе напред, за да проучи внимателно картата и повдигна очите си още веднъж. — Не искам да ви притеснявам, Стоунвейл, но имате ли някаква представа след колко време ще мога да се свържа с художника, за когото споменахте?

— Скоро — обеща Лукас. — Много скоро.

Два часа по-късно Лукас изпрати гостенина си до вратата, след което се отправи към стълбището, като носеше своята ценна картина. Чувстваше се много доволен от себе си. По-правилно би било — самодоволен, призна си той, когато стигна площадката на стълбището и се отправи към хола, за да стигне до стаята си. Да се намери най-подходящият подарък за една жена, която беше донесла значително повече пари от съпруга си в брака им, не беше лесна задача. Човек едва ли може да използва личното наследство на съпругата си, за да й купи диамантено колие.

Лукас отново закачи картината на мястото й много внимателно и отстъпи назад, за да й се полюбува, след което се отправи към вратата, която съединяваше двете стаи. След като отвътре не се чу никакъв отговор, той се намръщи и опита отново. Беше сигурен, че Грегс му каза, че Виктория се намира в стаята си.